Цитати на Серафина Пеккала

Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него...

Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянина и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?“ А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по-хубава от нас!“

Винсент — „победител“! Нека бъде честта и радостта на своето семейство тоя Винсент ван Гог!
И наистина на 30 март 1852 г. Ана-Корнелия ражда момче. Но уви! — то се ражда мъртво.
Ще дойде ли в дома на пастора друго дете да замести оня Винсент ван Гог, на когото родителите са възлагали толкова надежди? Тайна на зачатието.
Сива есен. Студена зима. Слънцето бавно се изкачва над хоризонта. Януари. Февруари. Слънцето продължава да се издига по еклиптиката. Най-после идва март. Очакват детето през този месец, същият месец, който миналата година бе видял раждането на неговия брат… 15 март, 20 март. Ето и пролетното равноденствие. Слънцето навлиза в знака на Овена, който според астролозите е съзвездието на неговия „апогей“. 25 март, 26-и, 27-и…, 28 март…, 29 март… На 30 март 1853 година, точно една година от деня на раждането на малкия Винсент ван Гог, Ана-Корнелия има щастието да роди втори син. Молбите ѝ са чути.
В памет на своето по-голямо братче и това дете ще бъде наречено Винсент — Винсент Вилем.
И то — въпреки всичко — ще бъде Винсент ван Гог.

Не умее да се огъва, покорява се неохотно и, мъчен, изтъкан от противоречия, следва само собствените си приумици. Какво иска той? Никой не знае, а без съмнение и той самият. Неустойчив е като вулканична почва, под която тътне глух ромон.

Нима Винсент не гледа сериозно на живота? Или пък, напротив, е премного сериозен? Като го гледа, бащата може би се пита дали този необикновен син не взема твърде присърце нещата, дори маловажните — всеки жест, всяка приказка, всяка дума във всяка книга. У този вироглавец тлее някакъв стремеж, влечение, някаква жажда по абсолютното, които смущават пастора. В гневните му пристъпи се таи ужасяваща искреност. Как ще се справи със задълженията си в живота този обичан син, чиято чудатост едновременно привлича и отблъсква?

Винсент е сам в Париж, сам в града на удоволствията, който е също така и преди всичко град на изкуствата. У фотографа Надар неколцина осмивани художници — Сезан, Моне, Реноар, Дега… — са устроили тази година първата си колективна изложба. Тя е предизвикала всеобщо негодувание. Тъй като едно от окачените платна (на Моне) е носело наименованието „Импресия: Изгрев-слънце“, твърде известният художествен критик Луи Льороа нарекъл на подбив тези живописци „импресионисти“ — и името им останало.

„Освен това имам природата, изкуството, поезията. Ако и това не ми е достатъчно, тогава какво?“ — възкликва той в едно писмо до Тео през януари. Говори на брат си надълго за своите възторзи в живописта.
„Харесвай нещата колкото можеш повече — съветва го той. — Ние никога не харесваме достатъчно.“

Имам известна надежда — започва да си мисли той, — че ще дойде време, когато ще мога пак да прилагам това, което зная за изкуството, па макар и в лудницата.

И засега желая да бъда въдворен в някой приют за душевноболни колкото за мое собствено успокоение, толкова и заради спокойствието на другите.

Какво пък, да страдаме, без да се оплакваме, е едничкият урок, който трябва да научим в този живот.

Винаги, когато съм бил сред хората, съм се чувствал по-малко човек.

— Погребаха го — каза девойката.
— Кой го опя?
— Никой.
— Защо?
— Защото е извършил смъртния грях да посегне сам на живота си.
— Само за това ли?
— И защото няма бог — мрачно поясни испанката.

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:
— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…
— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!
— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!
— Не виждам! — рече Гъсеницата.
— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

— Пожелавам ти да стигнеш там, за където си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.
— Аз вечно тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока.

От всички призраци най-страшни са призраците на хората, които сме обичали.

Вгледах се в сърцето си, изучих сърцата на другите. Видях, че всеки човек крие тайна, която не би желал да бъде разкрита.

Мъртъвците получават повече цветя отколкото живите хора.

Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път.
Разбрах също, че през целия си живот съм действал повече по внушение на чувствата, отколкото по размисъл; от това мога да заключа, че поведението ми е зависело повече от характера, отколкото от моя ум. Моят ум и моят характер постоянно воюваха помежду си и при техните сблъсъци винаги се убеждавах, че нямам достатъчно ум за моя характер и достатъчно характер за моя ум.

Ох, не знам. Или започвам да си мисля — боже, просто ми е неудобно да говоря за това — започвам да си мисля за онова шибано стихотворение, което й изпратих, когато започнахме да ходим. „Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени.“ Тя няма зелени очи — нейните очи са сини като мидена черупка, дявол да ги вземе, но стиховете все пак ми напомняха за нея… Не знам.

Кой знае, може би стана по-добре за Бети, защото сега проявява истинския си образ. На себе си доказва, че е създадена само за мъжете, а коя ли жена не иска да си докаже това; сума жени не научават тази истина, а когато я научат, е станало късно и вече никаква полза.