Цитати на Серафина Пеккала

В една книга на Алфонс Кар, озаглавена „Am Rauchen“, се разказва как един мъж върви една вечер след някаква много елегантна жена, в която се е влюбил от пръв поглед, толкова била красива. За да целуне ръката на тази жена, той се чувства способен да предприеме какво ли не, готов е всичко да победи, всичко да извърши.
Едва се осмелява да погледне кокетното краче, което тя открива, за да не изцапа роклята си при допир със земята. Докато той мечтае за всичко, което би направил, за да притежава тази жена, тя го спира на ъгъла на улицата и го пита дали иска да се качи с нея в квартирата й.
Той извръща глава, пресича улицата и много тъжен се прибира в къщи.
Спомних си този разказ и сега, когато бях готов да страдам за тази жена, се страхувах да не ме приеме много скоро и да не ми даде твърде бързо любовта си, която исках да заплатя с дълго очакване или с голяма жертва. Такива сме ние мъжете и щастие е, че въображението представлява тази поезия на чувствата и че желанията на тялото правят тази отстъпка на мечтите.

— Да не би вие да сте този млад човек, който по време на боледуването ми е идвал всеки ден да се осведомява за състоянието ми и никога не пожелал да каже името си?
— Да, аз съм.
— Тогава вие сте не само много добър. Вие сте благороден. Графе, вие не бихте направили това — добави тя, като се обърна към господин дьо Н. и отправи към мен един от онези погледи, чрез които жените допълват мнението си за един мъж.
— Аз ви познавам само от два месеца — отвърна графът.
— А господинът ме познава едва от пет минути. Вие винаги говорите глупости.
Жените са безпощадни към хората, които не обичат.

Когато влязохме в трапезарията, Маргьорит се беше облегнала на стената, Гастон държеше ръцете й и тихо й говореше:
— Вие сте луд — отвърна му Маргьорит. — Знаете много добре, че не ви искам. Не може да искате от жена като мен, която познавате вече две години, да ви стане любовница. Ние или се отдаваме веднага, или никога.

— Сигурно ви се струва странно, че изглеждам готова да ви приема веднага. Знаете ли защо е така? Защото — продължи тя, като хвана ръката ми и я постави на сърцето си, чиито силни и безспирни удари почувствах, — защото, тъй като ще живея по-малко от другите, аз се зарекох да живея по-бързо.
— Не ми говорете така, умолявам ви.
— Ох! Успокойте се — продължи тя, като се засмя. — Колкото и малко време да живея, ще живея по-дълго, отколкото вие ще ме обичате.

Много рано в живота ми стана твърде късно.

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Ако знаеш нещо, помогни ми.
— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата…

— Не, злото в манастира се крие другаде; търси го сред ония, дето знаят много, а не сред тия, дето не знаят нищо. Не изграждай кула от подозрения върху една-единствена дума.
— Никога не бих постъпил така — отвърна Уилям. — Отказах се от поста инквизитор именно за да не постъпвам така. Но обичам да се вслушвам в думите, а после да размишлявам.
— Ти мислиш прекалено много. Момче — рече той, като се обърна към мен, — не вземай лош пример от учителя си.

— Ама че… чудак — осмелих се да кажа на Уилям.
— По отношение на много неща той е — или беше — голям човек. Именно затова е чудак. Само обикновените люде изглеждат нормални. Убертино можеше да стане еретик — като тия, дето е пращал на кладите, или пък кардинал от Светата римска църква. Той бе стигнал съвсем близо и до двете. Всеки път, когато разговарям с Убертино, имам чувството, че адът — това е раят, гледан от другата страна.
Не разбрах какво иска да каже и запитах:
— От коя страна?
— Да — рече Уилям, — въпросът е дали има такива страни, дали съществува нещо цяло.

Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.
— Но ви се стори искрен.
— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.
— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.
— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.
— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.
Тогава, в порив на негодувание, викнах:
— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?
Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:
— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?
— Сечивото, само че малко увеличено.
— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.
— Но сечивото е едно и също!
— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината.

Бягство в бягството, поривът да се махнеш далеч, далеч, далеч, с годините той пусна корени във Васко, подобно на екзотично растение в буркан от конфитюр върху перваза на прозореца. В хумуса на неговото недоволство, на малките всекидневни фрустрации то вирееше прекрасно, оросявано и торено от предчувствия и копнежи.

Изгнание. Както се казва, дори царският син е никой в чужбина. Един изгнаник пък още по-малко. Дали, като напусне родината си, той умира напълно, или само част от него, подобно на изкорубено дърво, от което покарва млада вейка? Той прекарва времето, не, сбърках, неговото време на празнота минава в някой влак, който се движи по глуха линия, застинал в спомени и очакване: завръщането ще бъде страхотно, това го тласка напред, той живее заради завръщането, заради онзи единствен ден, който ще изкупи всичко, през който всичко ще се сбъдне. Така с изострено внимание, той остарява, докато един ден стане достатъчно стар, за да се събере с други изгнаници на гробището, носейки след ковчега венец от цветя и утешителна панделка за онзи, който не е могъл да издържи и да вдигне наздравица за продължаващите да чакат — „Догодина в родината!“

— Тогава обясни ми, ако обичаш, кое в хвърлянето на заровете е случайното. Не държиш ли всичко в свои ръце? Не зависи ли от тебе с каква сила ще ги хвърлиш, под какъв ъгъл спрямо таблата, какви са били числата отгоре? Това няма много общо със случайността, съгласен ли си? И ако познаваш добре повърхността, върху която те ще се търкулнат, както и материала, от който са направени заровете, тогава би могъл да изчислиш хвърлянето. Би могъл да вникнеш във всички предпоставки за неговото решение. Необходима е, разбира се, известна ловкост и опит. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.

— Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.
Само това не очаквах да чуя от нея.
— Защо наивна?
— Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичко отгоре. В тоя скучен дворец.
Очевидно не се шегуваше, гласът й звучеше съвсем искрено.
— А роклите? — пошегувах се аз. — А принцът?
— Да, но лебедите летят! — отвърна тя простичко.

Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.
— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.
— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.
— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?
— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.
Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.

Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що са сълзи и затова страдат повече.

— Какво хубаво цвете! — извика жената и целуна неговите огненожълти листца, ала в това време цветето се разтвори с трясък. Да, туй беше истинско лале, но в средата на неговата чашка седеше едно мъничко момиченце, много нежно и миличко. На ръст то беше не по-голямо от човешки палец и затова жената го нарече Палечка.

Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед.