Цитати на Серафина Пеккала

Когато бях момче, ходех в школата на Музоний, а той ни говореше, че щастието се състои в това, да искаш същото, което искат боговете — следователно то зависи от нашата воля. Аз пък мисля, че има друго, по-голямо и по-скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само любовта може да го даде.

Опитвам се да държа голямата любов далече от моите разкази, защото, щом тази тема се появи, става почти невъзможно да се говори за друго. Читателите не искат да чуят за друго. Те пощуряват по любовта. Ако любовникът в една история спечели истинската си любов, това е краят на историята, дори да започва третата световна война и небето да е почерняло от летящи чинии.

Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. „Започва“ — това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се достига до последицата: самоубийство или възстановяване.

Всички велики прояви и всички велики мисли имат незначителен подтик. Великите творби се раждат често на завоя на някоя улица или на прага на някой ресторант. Така е и с безсмислието.

Пиша — тя е написала, — че паметта е крехка, животът е много кратък и всичко се случва толкова бързо, че не успяваме да видим връзката между събитията, навили сме си на пръста, че времето не може да бъде друго, освен минало, настояще и бъдеще, а всъщност нищо чудно нещата да могат да се случват и едновременно, както казваха трите сестри Мора, надарени със способността да съзират в пространството духовете от всички епохи.

Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква; ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.

Извлеченият от гореизложените примери урок е толкова важен, че неговото повторение никога няма да бъде излишно; за съжаление непосветените хора рядко могат да го разберат — те изпитват почти суеверно благоговение пред математиката. Но математиката е само инструмент, макар и да обладава необикновено голяма сила. Никакви уравнения, колкото сложни и внушителни да са те, не могат да се приближат до чистата истина, ако изходните предпоставки са неверни. Просто изумително е в какво крайно заблуждение могат да изпаднат някои консервативни учени и инженери, макар и да притежават дълбоки познания, ако пристъпват към дадена работа с предубеждението, че поставената пред тях задача е неразрешима. В такива случаи дори и най-осведомените хора биват заслепени от своите предубеждения и стават неспособни да видят това, което се намира буквално пред очите им.

Някои от тези пропуски са просто невероятно смешни и могат да послужат за предмет на интересно психологическо изследване. „Те казват, че това е неосъществимо“ — тая фраза се среща в историята на всички изобретения. Не зная дали някой се е опитвал да разбере причините защо „те“ са казали така, и то често пъти със съвсем неоправдана злоба.
Днес е почти невъзможно да възстановим интелектуалната атмосфера от времето на първия локомотив, когато разните критици мрачно са заявявали, че всеки, който постигне страшната скорост от четиридесет километра в час, непременно ще умре от задух. Трудно е да се повярва, че само преди осемдесет години към идеята за електрическо осветяване на жилищата са се отнасяли с насмешка всички „експерти“, освен тридесетгодишния американски изобретател Томас Алва Едисон.
[...]
Но макар че по този въпрос Едисон се е оказал далеч по-прозорлив от своите съвременници, по-късно той сам е показал същото късогледство, от което е страдал Прийс, като се опълчил против въвеждането на променливия ток.

Ако тази моя книга се окаже напълно разумна и всички мои екстраполации — убедителни, това значи, че на мен не ми се е удало да надзърна достатъчно далеч в бъдещето. Защото единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни, е, че то ще изглежда крайно фантастично.

Някой бе казал, че изкуството да се живее - това е да знае човек кога да спре и кога да отиде само малко по-далеч.

Хора, които не знаят за какво е мечтал човек в миналото, едва ли могат да имат и най-елементарна представа за бъдещето.

— Не е така, всеки трябва сам да се научи, никой не се е родил грамотен. Уолтър никак не е загубен, само че понякога изостава, защото помага на баща си и пропуска уроците. А иначе всичко му е наред. Не, Джем, според мен има само един вид хора. Хора.
Джем се извърна и удари с юмрук възглавницата. Когато отново се облегна, лицето му бе мрачно. Започваше да изпада в униние и аз застанах нащрек. Сбърчи вежди: устните се изтегнаха в права линия. Мълча известно време.
— Като бях на твоите години — каза той накрая — и аз мислех така. Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила? Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да си седи вътре.

— Старая се да им дам повод. На хората винаги им е по-приятно да имат повод за всяко нещо. Когато дойда в града, а това става рядко, аз се поклащам по малко и си пия от кесийката и хората казват, че Долфус Реймънд е попрекалил с алкохола — затова не се отказва от привичките си. Не може да се оправи, затова живее така.
— Но това не е честно, мистър Реймънд — да се правите на по-лош отколкото сте…
— Не е честно, но е много по-добре за хората. Ще ти кажа една тайна, мис Финч, аз не съм голям пияч, обаче хората никога, никога не могат да разберат, че живея по този начин, защото така ми харесва.

— Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда за жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.

— Атикус, ще спечелим ли делото?
— Не, пиленце.
— Тогава защо…
— Това, че са ни победили сто години, преди да започнем борбата, не значи, че не трябва да опитаме да спечелим — каза Атикус.

— Щом не трябва да го защищаваш, защо го защищаваш?
— По много причини — каза Атикус. — Главната причина е, че ако не го защищавам, не ще мога да ходя с вдигнато чело из града, не ще мога да представлявам нашия окръг в законодателното събрание, дори не ще мога да забранявам на тебе и Джем ония неща, които не бива да правите.
— Искаш да кажеш, че ако не защищаваш този човек, ние с Джем можем и да не те слушаме?
— Нещо подобно.
— Защо?
— Защото не ще мога вече да искам от вас да ме слушате.

— Мислите ли, че е луд?
Мисис Моди поклати глава.
— И да не е бил, досега сигурно е полудял. Никога не знаем какво става с хората. Какво става в чуждите къщи, там зад техните затворени врати, какви тайни…

— Много си малка, за да го разбереш, но понякога библията в ръцете на един човек е по-страшна, отколкото бутилка уиски в ръцете на… баща ти например.
— Атикус никога не пие уиски! — възмутих се аз. — През целия си живот той не е сложил капка уиски в устата си… А, не, пил е! Каза ми, че веднъж пийнал и не го харесал.
Мисис Моди се разсмя.
— Не исках да кажа това. Мисълта ми беше, че ако Атикус Финч се напие, пак няма да бъде толкова лош, колкото другите хора в най-добрия им вид. Има хора, които са толкова заети да мислят за другия свят, че не могат да се научат да живеят в този, и ако искаш да видиш докъде води това, погледни малко по-надолу в нашата улица!

И докато в този миг не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането.

Предполагам, че и юристите все някога са били деца.