Цитати на Серафина Пеккала

— Слушай, Лора — извика той. — Мъжете и жените реагират по различен начин. Всичко се свежда до следното — мъжете всъщност са по-уязвимият пол. Жените са по-твърди. Мъжете по-трудно могат да понесат едно убийство, докато при жените очевидно не е така. Истината е, че ако мъж убие заради някоя жена, това ще го издигне в нейните очи. При мъжете е различно.
Тя го погледна.
— Но при теб не стана така — отбеляза тя. — Когато реши, че аз съм убила Ричард, ти ми помогна.
— Това е друго — бързо отговори Старкуедър. Той изглеждаше леко стреснат. — Трябваше да ти помогна.
— Защо трябваше да ми помагаш? — попита Лора.
Старкуедър не отговори направо. После, след като помълча малко, тихо каза:
— Аз и сега искам да ти помогна.

Никой не можеше да омайва своите слушатели тъй, както дядо, когато ни разказваше истории, седнал на дървената пейка срещу нас, леко приведен над бастуна си и с уста, пълна с ароматен тютюн.
— Ама, дядо, истина ли е това? — питахме ние, децата, с ококорени очи.
— Тези, които казват само истината, не заслужават да бъдат чути - отговаряше дядо.
Тази книга е за него.

Просто помни, че нещата, които слагаш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли над това.
Но човек все пак забравя някои неща, нали?
Да. Забравяш онова, което искаш да запомниш, и помниш онова, което искаш да забравиш.

— Знам, че няма чудовище — с нокти и тъй нататък, искам да кажа, — ама знам, че и за страх няма нищо.
Прасчо замълча.
— Освен…
Ралф се размърда неспокойно.
— Освен какво?
— Освен страха от хората.

— Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.
Тогава разбрах. Войната бе причината за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.
Аз вдигнах десницата си и й обещах:
— Мери — казах, — не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честна дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн. И знаеш ли какво — добавих, — ще нарека книгата „Кръстоносният поход на децата“.
От този момент с нея станахме приятели.

Виж, по очите няма начин да сбъркаш — нито отблизо, нито отдалеч. О, очите са нещо значително. Като барометър са. Веднага проличава кой е коравосърдечен, кой за едното нищо може да те ритне по ребрата, а кой се плаши и от сянката си. Тия подлоги най обичам да ги ръфам за глезена. Щом те е страх, значи си го заслужаваш.

Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата — прекрасна?
Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?

Понякога е трудно да отвориш една врата дори когато не е заключена.

Последвай ме, читателю! Кой ти е казал, че на този свят не съществува истинската, вярна, вечна любов! Да бъде отрязан на лъжеца гнусният му език!
Последвай ме, читателю мой, само ме последвай и аз ще ти покажа такава любов!
Не! Майстора грешеше, когато в болницата, в следполунощен час, с горчивина казваше на Иванушка, че тя го е забравила. Това беше невъзможно. Разбира се, тя не беше го забравила.

Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази любов трябва да те ръководи нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от греха или добродетелта в техния обикновен смисъл или изобщо не трябва да разсъждаваш.

Когато се прибрахме, беше тъмно и тихо.
— Доброто възпитание проличава не в това, че няма да разлееш соса върху покривката, а в това, че няма да забележиш, ако друг го направи — каза Белокуров и въздъхна.

Животът е досаден капан. Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му. И ето, както в затвора хората, свързани от общо нещастие, се чувстват по-добре, когато се събират заедно, така и в живота не забелязваш капана, когато хората, склонни към анализ и обобщения, се събират заедно и прекарват времето си в размяна на горди, свободни идеи. В тоя смисъл умът е незаменима наслада?
— Имате пълно право.

Подозира тя и двамата: и мен, и вятъра… Кой от двамата й се признава в любов, тя не знае, но вижда се, че вече й е все едно; от каквато и чаша да пиеш, все едно, само да се опиеш.

— Кажете ми, драги мой, защо, когато искаме да разкажем нещо страшно, тайнствено и фантастично, черпим материал не от живота, а непременно от света на привиденията и задгробните сенки?
— Страшно е онова, което не разбираме.
— А нима разбирате живота? Кажете: нима разбирате живота по-добре от задгробния свят?
Нашият живот и задгробният свят са еднакво неразбираеми и страшни. Който се страхува от привидения, трябва да се страхува и от мен, и от тези светлини, и от небето, тъй като всичко това, ако се замислим, както трябва, е непостижимо и фантастично не по-малко, отколкото привиденията от онзи свят.

Зад себе си чуваше тихите стъпки на жената, която го следваше мълчаливо с наведена глава, мушнала ръце в джобовете — слабо, чуждо пламъче живот; и изведнъж, в нощната самота на площада той я почувства страшно близка, при все че не знаеше нищо за нея, а може би именно поради това. Тя му беше чужда, също така чужда, както се чувстваше той навред; това именно ги сближаваше някак странно, много повече от всякакви приказки или от убийствената сивота на времето.

— Какъв дъжд! — каза тя. — Напуснах Виена в дъжд, пробудих се в Цюрих, пак — дъжд. А сега и тук… — Тя спусна отново завесите. — Не знам какво ми е. Струва ми се, че остарявам.
— Всеки мисли така, докато е още млад.
— Но с мен е друго. Разведох се едва преди две седмици. Би трябвало да се радвам. А съм уморена. Всичко се повтаря, Равик. Защо?
— Нищо не се повтаря. Ние просто се повтаряме. Това е всичко.

Мирът на земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век — векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства…
Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение…

— Какво мислите за живота? — питам го аз.
Той спира да мляска.
— Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.
— Правилно. Най-сетне един разумен отговор!
— Е добре, щом го знаете, защо питате тогава?
— С питането човек става начетен. Освен това сутрин аз питам по-иначе отколкото вечер, през зимата по-другояче отколкото през лятото, а преди да спя с жена по-иначе отколкото след това.

Най-разумни бяха всъщност бедните и простичките люде: те тутакси прецениха войната като бедствие, докато по-добре поставените не можеха да си намерят място от радост, въпреки че тъкмо те би трябвало да бъдат много по-наясно какви ще бъдат последствията.
Катчински твърди, че това идвало от образованието, което затъпявало човека. А щом Кат казва нещо, значи го е премислил.

— Оставете шегите! Кажете ми с една дума: да се оженя ли?
— В католическа Италия бих ви посъветвал: не. В Америка е по-просто: можете винаги да се разведете.
— Та кой говори за развод? Аз говоря за женитба!
Евтината шега, че това е почти същото, му бе спестена. Също и евтиният съвет: щом питате за такива неща, по-добре не се женете.