Цитати на Серафина Пеккала

Тогава аз играех поетично (това е израз на Този отдясно), което означава, че в играта ми нямаше никаква логика, никаква сметка и разбира се, губех здравата.
„Приятно е да се играе красиво, но съгласи се, че е по-приятно да се печели“ — беше ми казал моят покерджийски учител.

— В нашия роман — казва той — всичко е „около“ „към“ и „има-няма“. Този мъж с феса е „някъде към петдесетте“ — което значи, че може да е на четирсет, а може и на петдесет и четири. И докато в английския се казва направо, че човекът е тръгнал за Ливерпул на четвърти май, нашият човек напуска Сопот „няколко дена след Великден“.
— Не виждам какво те дразни? — недоумява Йеремия.
— Не ме дразни — казва Паскал, — но искам да знам колко точно дни след Великден става събитието. И накъде тръгва човекът с феса. Защото Балкана — това е половин България. И като ми казва така този, дето ги пише, все едно че не ми казва нищо.
— Това са само книги — успокоява го Йеремия. — Думи.
— Обаче — казва Паскал — в училище ни учеха, че те изразяват мисленето. А нашето мислене е пълно с такива „криво-ляво“, „доста повече“ и „от дъжд на вятър“. Нищо не е точно и нищо не е сигурно.
— Казвах ти да не взимаш толкова много книги у вас! — напомня му Йеремия. — Само ядове с тях!…
— И като сравнявам — довършва мисълта си Паскал, — виждам още една причина, поради която Англия е била империя, а ние — под робство.

— Как е самочувствието?
— Не твърде. Усещам ледена буца в стомаха. Никога не съм на висота в компанията на лели, а според Джийвс в Девърил Хол лелите се движели на тумби. Твърди, че са цели пет.
— Точно така.
— Множко, бих казал.
— С пет повече от крайно необходимото.

А ето че беше унил и скапан. Личеше му от километри. Около него витаеше атмосферата на човек, който, ако изобщо каже: „Привет, момичета“, ще го направи като герой от руска пиеса, съобщаващ, че дедушка току-що се е обесил в плевника.

При думите „пет лели“ коленете ми се подкосиха, защото само при мисълта за подобна глутница, пък били те и чужди, усетих как ми побеляват косите. Припомних си обаче, че в този живот са важни не лелите, а смелостта, с която човек се възправя срещу тях, и се взех в ръце.

— Значи той е от тия Хадоковци?
— Да, сър. Покойният баща на господин Езмънд Хадок се е бракосъчетал с покойната госпожица флора Девърил.
— Преди да станат покойници, надявам се.

— Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше — продължи Иван Фьодорович, сякаш не чуваше брат си — как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували[14], опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее.

Ближният може да бъде обичан абстрактно и понякога дори отдалеч, но отблизо — почти никога.

— Аз трябва да ти направя едно признание — започна Иван: — никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните според мен е невъзможно да се обичат, а може би само далечните, някога някъде бях чел за „Йоан Милостиви“[11] (един светец), че той, като дошъл при него един гладен и измръзнал пътник и го помолил да го стопли, легнал заедно с него в леглото, прегърнал го и почнал да му диша в гноясалата и зловонна от някаква ужасна болест уста. Убеден съм, че го е направил в изстъпление на неискреност, поради наложена от чувството на дълг любов, от самоналожена епитимия. За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом малко си покаже лицето — край на любовта.

А, второ, колкото е по-глупаво, толкова е по-близо дори до самата същина. Колкото по-глупаво, толкова по-ясно. Глупостта е кратка и не хитрува, а умът шикалкави и се крие. Умът е подлец, а глупостта — открита и честна.

Знаеш ли, драги мой, имало един стар грешник от осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако нямало бог, той трябвало да се измисли, s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer. И наистина човекът е измислил бога. И не това е странното, не това би било удивителното, че Бог действително съществува, но удивителното е, че такава мисъл — мисълта за необходимостта от бога — е могла да влезе в главата на такова диво и злобно животно, каквото е човекът, толкова е свята тя, толкова е трогателна, толкова е премъдра и толкова прави чест на човека.

Страшно много центростремителна сила има още в нашата планета, Альоша. Живее ми се и аз живея, пък макар и противно на логиката. Нека да не вярвам в реда на нещата, но скъпи ми са нежните листенца, които се разтварят напролет, скъпо ми е синьото небе, скъп ми е някой човек, когото някой път, ако щеш вярвай, дори не знаеш защо обичаш, скъп ми е някой човешки подвиг, в който отдавна вече може би си престанал дори да вярваш, но все пак по стар навик го почиташ в сърцето си.

— Защо искаш да си свободен, Ендрю? — запита го той. — Какво значение ще има това за теб?
— Вие бихте ли искали да бъдете роб, Ваше благородие? — отвърна Ендрю.
— Но ти не си роб. Ти си един много добър робот, гениален робот, както чувам, можеш да се изявяваш артистично. Какво повече би могъл да направиш, ако си свободен?
— Може би нищо повече от онова, което върша сега. Ваше благородие, но с повече радост. В тази съдебна зала бе казано, че само човешко същество може да бъде свободно. Струва ми се, че свободен може да бъде само онзи, който иска да бъде свободен. Аз искам да бъда свободен.
Именно това помогна на съдията да вземе решение. Съдбоносното изречение в решението му беше: „Нямаме право да откажем свобода на обект с достатъчно развит ум, за да разбере понятието и да пожелае състоянието.“

Човешките същества могат да търпят безсмъртен робот, защото не е от значение колко ще живее дадена машина. Те не могат да понесат обаче безсмъртно човешко същество, защото собствената им смъртност може да се понася само доколкото е всеобща. И по тази причина няма да ме обявят за човешко същество.

— Няма ли начин да променим схващанията, Чи?
— Променихме схващанията на всички, които се поддават на убеждение. Останалите — мнозинството не могат да се помръднат от емоционалните си антипатии.
— Емоционалната антипатия не може да бъде причина, за да гласуваш по един или друг начин.
— Зная, Ендрю, но те не изтъкват емоционалната антипатия като причина.
***
— Ако можехме да се доберем до източника на антипатията им… до самия източник…
— След всичките тези години — тъжно го прекъсна Лисинг, — все още се опитвате да разберете разумно човешките същества. Бедни Ендрю, не се гневете, но именно роботът у вас ви подвежда по тази посока.

Поглеждам Дюмон. Тоя с неговата чувствителност ми е добре познат.
— Аз теб не съм те обидил — опитвам се аз да го откъсна от Мейсоние. — На него говорех.
— Все едно — казва Дюмон, — нали и аз съм католик.
Развиквам се:
— Но и аз съм католик!

Майка ми например. Тя непрекъснато се оплаква и повтаря все едно и също; като всички посредствени хора неин недостатък е да хвърля упреци.

— Страхотно място за работа — добави веднага Рой. — Ще си направим офиса горе, ще внесем бюрото и пишещата машина.
— Но вие ИМАТЕ офис!
— Офисите не вдъхновяват — намесих се аз. — За разлика от това тук. Трябва да преместите всички творци от блока на писателите. Нека Стийв Лонгстрийт се нанесе в онази нюорлеанска вила, за да напише сценария за Гражданската война. Ами френската пекарница отсреща? Точно място за Марсел Дементон и неговата революция. А ей там долу е Пикадили — рай за съвременните английски писатели.
Мени бавно се изкачи до верандата с объркано, пламнало лице. Огледа студиото, после своя ролс и накрая нас двамата — като че ли току-що ни е уловил голи-голенички да пушим в плевнята

— Защо сте заснели толкова голяма част на тъмно или по здрач? — попитах аз.
— Не мога да понасям действителността — монокълът на Фриц блесна по посока на празния екран. — Половината от филма е заснета на залез-слънце. Тогава се чупи гръбнакът на деня. А аз си отдъхвам, че съм оцелял. Работя до два посред нощ и нямам никаква нужда от истински хора или истинска светлина. Преди две години си направих контактни лещи, но ги изхвърлих през прозореца. Защо ли? Защото виждах порите по човешките лица, и по моето също. Лунни кратери. Белези от шарка. В последните ми филми няма хора, осветени от слънцето: „Среднощна дама“, „Дългият мрак“, „В три след полунощ“, „Убийства“, „Смърт преди разсъмване“…

Страшно е, когато си затрупан в масов гроб и отчаяно се бориш за въздух, защото си прострелян, но не и мъртъв.