Цитати на Серафина Пеккала

— Аз не страдам от нищо. Не знам вече какво е страдание. Стигнал съм до края и на това.
— И на това?
— Като на всичко останало. До края на всичко.
Игуменът се извърна, без да проявява любопитство. После продума:
— Знаете ли, страданието е нещо, което винаги може да се намери, когато имате нужда от него. Лека нощ. Ще ви събудя в пет.

— Аха! — обади се строг глас. — Пак ти! Трябваше да се сетя — и кондукторът извади бележника си. — Името, моля.
— Ъъ… Падингтън — каза Падингтън.
— Попитах как се казваш, а не къде отиваш — повтори кондукторът.
— И аз това ви казвам — обясни Падингтън. — Това ми е името.
— Падингтън! — удиви се кондукторът, който явно не вярваше на ушите си. — Не може да бъде. Това е име на гара. Никога досега не съм чувал за мече на име Падингтън.
— Много е необикновено — съгласи се Падингтън. — Но аз се казвам Падингтън Браун и живея на улица „Уиндзор Гардънс“ трийсет и две. Изгубих госпожа Браун и Джуди.
— Ха! — възкликна кондукторът и записа нещо в бележника. — Може ли да видя билета ти?
— Ъъ… тука беше — каза Падингтън. — Но и него не го намирам.
Кондукторът отново започна да пише.
— Играе си с ескалатора. Пътува без билет. Спира ескалатора. Много сериозни провинения — каза той и вдигна очи от бележника. — Какво ще кажеш, млади момко?
— Ами… ъъ… — Падингтън неспокойно пристъпваше от крак на крак и заби поглед в лапите си.

— А тя? Как е тя? — запитала остро леля ми.
Мистър Чилип още повече наклонил глава и погледнал леля като беззащитно птиче.
— Бебето — казала леля. — Тя как е?
— Госпожо — отвърнал мистър Чилип, — аз предполагах, че знаете. Детето е момче.
Леля ми не продумала нито дума, само дръпнала бонето си за връвта му, цапнала с него мистър Чилип, сетне го сложила накриво на главата си, излязла и никога вече не се върнала. Изчезнала като ядосана фея; или като някое от тези свръхестествени създания, които се вярвало, че съм предопределен да виждам. И никога, никога вече не се върнала.

Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да пребъдва във всичко, що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите — може да се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи върховен смисъл, защото са нетленни.

На Улицата на Греха се водеше такъв разговор:
Първа проститутка: Всичко е вода. Така казва моят клиент Талес.
Втора проститутка: Всичко е въздух, рече ми младият Анаксимен.
Трета проститутка: Всичко е чисто. Моят плешив Питагор не греши.
Четвърта проститутка: Хераклит ме гали и шепне: всичко е огън.
Спътникът (влиза): Всичко е съдба.

Щом сключеха примирие, противниците го спазваха свято. Тъкмо поради това войната, най-страшната злина, даваше доста поводи за проява на честност, благородство, милосърдие и дори за известна симпатия - чувства, които не се срещат особено често през по-спокойните периоди, когато страстите на хората, пораждани от оскърбления или от продължителни разпри, дълго тлеят в гърдите на клетниците, които са им се поддали.

— Бибит, кажи на този млад келеш Макмърфи, че в полунощ ще го чакам в главния коридор, за да уредим тая работа веднъж завинаги, дявол да го вземе.
Хардинг се опитва да говори провлачено като Макмърфи, само че с неговия слаб, беззвучен глас излиза смешно.
— Можеш също така да го предупредиш — продължава той, — просто заради едната справедливост, че вече почти две години аз съм тарторът в това отделение и съм най-лудият човек в света.
— Мистър Бибит, обясни на мистър Хардинг, че аз съм толкова луд, че веднъж гласувах за Айзенхауер.
— Бибит! Кажи на мистър Макмърфи, че аз съм толкова луд, че съм гласувал два пъти за Айзенхауер!
— А сега пък му отговори на мистър Хардинг — той се подпира с две ръце на масата и се навежда над нея, като понижава глас, — че аз съм толкова луд, че през ноември смятам отново да гласувам за Айзенхауер.
— Свалям шапка — казва Хардинг, покланя се с глава и подава ръка на Макмърфи.
За мен няма съмнение, че Макмърфи е спечелил, макар и да не знам точно какво.

Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат? Какво ще остане от мъдростта ми, ако дори глупаците са в състояние да ми заповядат? Какво ще остане от свободата ми, ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари? Какво ще остане от живота ми, ако трябва само да се кланям, да се покорявам и подчинявам?
Но вече нямам нищо общо с това порочно верую.
Приключих с чудовището „Ние“, думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама.

Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват, тях ще обичам и уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам. Ако искаме, ще вървим ръка за ръка, ако не искаме — ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е сам. Нека всеки да пази своят храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите, щом иска, но само извън този свят праг.
Защото думата „Ние“ не бива никога да се изрича, освен ако човек сам не направи този избор, и то след размисъл. Тази дума никога не бива да стои на първо място в душата на човека, понеже така става чудовище, корен на всички злини на земята, причина за измъчването на човек от човека и за неописуеми лъжи.
Думата „Ние“ е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято помощ порочните крадат добродетелта на добрите, с чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите.

Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях. Никого не моля да живее за мен, и аз не живея заради другите. Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого.
Не съм нито враг, нито приятел на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И за да заслужат моите братя обичта ми, не е достатъчно да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли на първия срещнат, който я поиска. Аз удостоявам хората със своята обич. Но тази чест трябва да се заслужи.

И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват. Не съм слуга на техните нужди. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари.
Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го притежавам и пазя, да го храня и използвам, да коленича пред него!
Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого. Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се подхвърля на вятъра като подаяние за бедните духом. Аз браня своите съкровища: моята воля, моята мисъл, моята свобода. А най-голямо съкровище е свободата.

При все това ти не си нито този ученик, нито този съпруг, нито това дете, нито този старец. Ти си този, който непрестанно се самопостига. И ако съумееш да откриеш себе си като разлюляно маслинено клонче, здраво прикрепено към дървото, ще вкусиш в движенията си вечността. И всичко около теб ще придобие вечност. Вечен ще е пеещият извор, утолявал жаждата на твоите предци, вечна ще е светлината в очите, когато любимата ти се усмихва, вечна ще е прохладата на нощите. Времето вече не ще е пясъчен часовник, в който пясъкът изтича безвъзвратно, а жътвар, грижливо връзващ своя сноп.

Любовта е рядко срещано явление и е чувство, което само определени личности успяват да изпитат; в действителност тя е един особен талант какъвто някои хора притежават.
Съществуват прекалено много причини за това във въпросите, от които всички си въобразяват, че разбират - любов и политика - да е постигнат най-малък напредък. Тези, които най-добре биха говорили, предпочитат да мълчат, само и само да не слушат баналностите, които по-нисшите хора припират да изкажат веднага.

— Доброта. Да, най-проста и обикновена доброта. Но нея от никого не можеш наследи. Трябва сам да я създадеш, докторе. Ако ти е нужна. И трябва да я създадеш от злото. Да, от злото. И знаеш ли защо, докторе? — Той се надигна на разнебитеното кресло и се наведе напред с подпрени на коленете длани и отворени навън лакти, с изпъната шия и паднала над очите коса, изпод която заби поглед в лицето на Адъм. — Да, от злото — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да я създадеш.

Вие, пък и аз, можем да си отидем по всяко време. Това е нашата работа, но не и нашия живот. Но за Шърман Хилъри всичко стои другояче. Където и да отиде, с каквото и да се занимава, той ще продължава да мечтае. Докато е жив, ще мисли, а докато мисли, не може да не мечтае. Ние не го задържаме насила. Договорът не е желязна решетка. Задържа го собственият му мозък, Франк — затова ще се върне. Нищо друго не му остава.
Белинджър повдигна рамене.
— Ако това, което казахте, е вярно, направо ми е жал за него.
— А на мен ми е жал за всички тях — Уейл тъжно кимна. — През всичките тези години разбрах едно. Тяхната орис е да даряват щастие на другите хора. На другите…

И преди да ги осъдим твърде строго, трябва да си припомним колко безпощадно, до крак, самият човешки род е унищожавал не само животни, като изчезналите вече бизони и дронтове, но и по-низшите човешки раси. Тасманците, въпреки човешкия си образ, са били напълно пометени от лицето на земята за петдесет години изтребителна война, поведена срещу тях от европейските преселници. Нима сме толкова големи апостоли на милосърдието, че да имаме право да се оплачем, ако марсианците водят война в същия дух?

Струваше ми се, че съм попаднал сред човечеството в неговия упадък. Аленеещият залез ме наведе на мисълта за залеза на човека. За първи път започнах да осъзнавам една странна последица от усилията на обществото, в които всички ние сега вземаме участие. И все пак, ако се замислим, това е съвършено логично. Силата иде в резултат на нуждата; сигурността насърчава слабостта. Работата по усъвършенствуване на житейските условия — истинският цивилизоващ процес, който все повече и повече обезпечава живота — бе вървяла неотклонно към своя връх. Една след друга се бяха трупали победите на съюзеното човечество над Природата. Нещата, които сега са само мечти, се бяха превърнали в проекти, съзнателно осъществени и прокарани напред. И това пред мен беше жътвата!

Точно в този момент кондукторът дойде да провери билета на мисис Мороу и това ми даде възможност да престана да я пързалям. Радвам се, че я поизпързалях обаче. Ами че такива типове като Мороу, които ви пляскат по задника с мокрия пешкир — и то така, че да ви заболи, — са подлеци не само докато са деца. Те си остават подлеци цял живот. Но бас държа, след всичките лъжи, които изтърсих, мисис Мороу ще си мисли винаги, че синчето й е такова стеснително и скромно момче, че не е дало да го изберат за председател. Може да си мисли… Кой знае? Майките не загряват много такива работи.

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

— Светът е в равновесие, в хармония. Силата на един магьосник да преобразява и да призовава може да разклати равновесието на света. Страховита е тази сила. Опасна е. Тя трябва да произлиза от знание и да служи на необходимост. Запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка. Той погледна към камъчето отново и каза по-меко:
— И скалата е хубаво нещо. Ако островите на Землемория бяха направени само от диамант, щеше да ни е трудно да живеем на тях. Радвай се на илюзиите, момко, и остави скалата да си бъде скала. — Той се усмихна, но Гед не остана удовлетворен. Накараш ли някой жрец да разкрие тайните си, той започва да говори като Оджиън за равновесие, опасност и мрак. Но несъмнено един магьосник, издигнал се над тези детински трикове за илюзия до истинските изкуства на призоваване и преобразяване, е достатъчно силен да прави каквото си иска, да сътворява най-подходящото според него световно равновесие и да прогонва мрака със собствената си светлина.