Цитати на Серафина Пеккала

Авиаторите, които пускаха бомби, не знаеха нищо за нас и нашите паметници, невежеството ги правеше спокойни и безмилостни, може би причина за всички наши и чужди беди, защото злобата не е нищо друго освен форма на невежество. Човек, който знае и е просветен, не може да върши злини.

Съжалявам, той беше добър човек. Но умря, както могат утре да умрат много хора като него: тичайки след парите и самозалъгвайки се, че те са най-важното нещо в живота. А после бе внезапно смразен от страх при вида на това, що стои зад парите.

Баща ми не е лош човек… но за четири чаршафа и малко злато щеше да убие човек… а ние за една идея не бихме способни да убием дори пиле…

Докато не загубят всичко, няма да разберат нищо… трябва всичко да загубят, да страдат, да плачат с кървави сълзи… само тогава ще им дойде умът в главата.

И днес, когато за сто лири може да се купи един хляб, докато за толкова пари преди войната човек преживяваше половин месец, мога смело да твърдя, че през време на война не съществуват нито верни приятели, нито хора, нито пари — нищо. Войната обърква всичко и заедно с видимите неща унищожава много други, които не можем да видим, но които съществуват.

Така се случва с неуките деца: обикновено, когато тръгнат на училище и се научат да пишат и четат, първото нещо, което правят, е да изпишат стените с неприлични думи. Считам изобщо, че не е достатъчно хората да научават образованието, те трябва да се научат как да си служат с него…

Ала аз не се уплаших, защото бях с Розета, а нашата сила е много голяма, когато сме с човек по-слаб от нас, който се нуждаеше от закрилата ни.

Истинската тъга е на нас, италианците!

Ах, наистина животът ни е съставен от навици и дори честността е навик, веднъж променят ли се навиците, животът става ад, а ние — разюздани дяволи, които не уважават себе си и другите.

— Желанието е отворило очите ти за суетата на желанието; терзанията са те научили колко е безполезно да се терзаеш. Събери търпение, Грешко, частица от която сме всички, о, Несъвършена, чрез която съвършенството осъзнава съществуването си, о, Ярост, която не си непременно безсмъртна…

— Пречистата ми глава е била споена с низостта — каза тя. — Аз искам и не искам, страдам и едновременно се давя в наслада, ужасявам се от живота и се страхувам да умра.
— Всички сме непълни — каза Мъдрецът. — Всички сме разхвърляни отломки, сенки, привидения без плът. Всички си мислим, че плачем, всички си мислим, че се радваме, от безброй векове насам.
— Аз бях богиня в небето на Индра — каза блудницата.
— И не си била по-освободена от навървянето на нещата, и диамантеното ти тяло не е било по-защитено от злото, отколкото тялото ти от кал и плът. Може би като обречена на злочестие жена, лутаща се опозорена по пътищата, пристъпяш по-близо до онова, което няма образ.

А аз завиждам на Панайотис. Той излезе от света на фактите и влезе в другия, на виденията, но ми се случва да си помисля, че виденията може би са формата, в която се явяват на простосмъртните най-скритите присъствия.

Както няма любов без сърдечна отмала, така не съществува и истинска сласт без захласване по красотата. Останалото в крайна сметка е само машинално посягане, като жаждата и глада.

Но щастието е крехко и когато не го заплашват хора или обстоятелства, дебнат го привидения.

Като си помисля за разните идиоти, които разправят, че на нашето време му липсвала поезия, сякаш си няма своите сюрреалисти, своите пророци, кинозвезди и диктатори. Повярвайте, Филип, онова, от което сме лишени, е реалност. Коприната е изкуствена, противната синтетична храна е като онези ястия наужким, оставяни някога за мумиите, а стерилизираните срещу нещастие и старост жени са престанали да съществуват. Вече само в преданията на полуварварските народи се срещат набъбнали от мляко и сълзи създания, с чието майчинство можеш да се гордееш… Къде съм чувал за един поет, който не бил в състояние да обикне жена, защото в някакво предишно съществувание срещнал Антигона? Мой събрат… Десетина майки и възлюбени, от Андромаха до Гризелда, ме направиха твърде взискателен към тези нечупливи кукли, които минават за реалност.
Изолда за любовница, прекрасната Авда за сестра…

Ти ме излъга, Ван Фу, стари измамнико: светът е само една мацаница от смътни петна, нахвърляни върху празнотата от безумен художник, непрекъснато размазвани от сълзите ни.

Не напредваха бързо, защото нощем Ван Фу се спираше да гледа звездите, денем — водните кончета. Почти нищо не носеха: Ван Фу обичаше образа на нещата, а не самите неща и нито една вещ на този свят не му се струваше достойна за придобиване...

Испанската поговорка казва: пияните имат свой Бог, влюбените - своя богиня.

Но през нощта от гроба на Тристан избуяла една зеленолиста къпина с жилави вейки, с дъхави цветове, която се издигнала над църквата и се спуснала над гроба на Изолда. Местните хора отрязали къпината; на другия ден тя отново израснала, все така зелена, все така разцъфнала, все така жилава и устремена към гроба на Изолда Русокосата. На три пъти искали да я унищожат: напразно. Най-после разказали за чудото на крал Марк: кралят забранил да режат повече къпината.

Любовта на жените идва бързо, но така бързо идва и омразата; а дойде ли враждата, тя трае по-дълго от приятелството. Жените умеят да сдържат любовта си, но не и омразата си.