Цитати на Серафина Пеккала

Все си мисля за една река с вода, която тече много бързо. И за двама души във водата, които се опитват да се задържат, стискат се с все сила, но накрая не издържат. Течението е прекалено силно. Трябва да се пуснат, да се разделят. Ние сме като тях. Жалко, Кат, защото цял живот сме се обичали. Но накрая не можем да останем заедно завинаги.

— Най-напред — каза той, — ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка…
— Как така, сър?
— … Ей така, докато не влезеш в неговата кожа!

Сине, аз ти казах, че дори и да не беше излязъл от кожата си тогава, пак щях да те накарам да й четеш. Исках да разбереш нещо от нея, исках да видиш какво означава истинска храброст и да не мислиш, че човек е храбър само когато има оръжие в ръка. Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Тогава много рядко побеждаваш, макар че понякога и това се случва.

— Няма повече да ви чета, защото вие не разбирате нищо… безсмислено е да се мъчиш да обясняваш на човек, който никога не ще може да те разбере. Но помнете, всеки от вас е Лазар… и като ви четях историята му, говорех за всички вас… за теб, Париде, за теб, Луиза, за теб, Чезира, за теб, Розета, и дори за самия себе си, и за баща си, и за онзи разбойник Тонто, и за Северино с неговите платове, за бежанците, които са тук, за германците и фашистите там, долу в равнината, въобще за всички… Всички вие сте мъртви, всички сме мъртви и мислим, че живеем… Докато вярваме, че сме живи, защото притежаваме свои планове, свои страхове, свои сделчици, свои семейства, свои деца, ще бъдем мъртви… Единствено в деня, в който почувстваме, че сме мъртви, затрити, разложени, вмирисани и че още отдалече воним на трупове, само тогава ще започнем едва-едва да се пробуждаме за живота… Лека нощ!

— Виж какво — каза той, — наистина няма смисъл да си губиш времето да научиш нещо, ако не отделиш малко повече време за затвърдяването му. Първо, не можеш истински да разбереш даден проблем, щом си го обясняваш само по един начин. Трябва да се разсъждава върху всяко ново понятие — на кои от старите прилича и от кои се различава. Не го ли свържеш с тях, то ще се изпари в момента, в който престанеш да мислиш за него. Това имах предвид вчера, като казах, че решението не е важно. Важното са приликите и разликите.

— На първо място, изобщо не е толкова важно да знаеш точно как да решиш дадена задача.
— Звучи тъпо. Как ще решиш задачата, ако не знаеш откъде да започнеш?
— Като направиш точно обратното. Така ще научиш много от пътищата, по които не можеш да я решиш. И много от погрешните методи. И щом систематизираш най-често срещаните грешки, не ти остава нищо друго, освен да направиш каквото трябва, без много да се мъчиш.
— Това ли било! А защо гадният Бетсър не го обясни така? То си е направо очевидно.
— Всичко става очевидно, щом веднъж го разбереш.

Кафеджиите са словоохотливи хора и Ганко, подир няколкото обезателни смехории, които избъбра, като подаваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи приключението на доктора в Петканчовата улица с последствията, като подсоли разказа си с куп диви и безсмислени басни. Ганко разправи това с голямо въодушевление.
Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства: първо — удивление; второ — вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и трето — скрито злорадство. Такива тъмни инстинкти крие в дълбочините си човешката природа.

Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участва в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна многозначително.
— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.
— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.

— Аз съм невинен, аз съм невинен — не преставаше да повтаря настръхналият човек.
— Исус Христос също е бил невинен — каза Швейк — и все пак са го разпнали. Кой ти бръсне невинните. Никога, никъде, никой не ги е бръснал.

— Не знаех, жена любима, че светът е толкова хубав и плътта толкова свята, дъщеря и тя Божия, прелестна сестра на душата; и че телесната радост не е грях!
— Защо тръгна да завладяваш небето и въздишаше, и търсеше живата вода? Аз съм живата вода.

— Какво съм им сторил?
— Доброто им искаше, спасението им; как искаш да ти простят някога това?

— Това ли е царството небесно — попита той, — което възвестявах на хората? Това ли е, момчето ми?
— Не, не — отвърна със смях ангелът. — Това е земята.
— Как се е променила така!
— Не се е променила; ти се промени; сърцето ти, едно време, не я искаше, сърцето ти се опъваше на желанието си; сега я иска; това е цялата загадка. Съгласие между земя и сърце, Исусе Назаретянино, това е царството небесно…

— В какво искаш да ти се закълна? — попита вече много оживено развързаният.
— Ами в живота си, да речем — отвърна прокураторът, — тъкмо е време да се кълнеш в него, защото той виси на косъм, знай това!
— Може би мислиш, хегемоне, че ти си го окачил на косъм? — попита арестантът. — Ако е тъй, много се лъжеш.
Пилат потрепери и процеди през зъби:
— Аз мога да прережа този косъм.
— И в това се лъжеш — възрази с ведра усмивка арестантът и вдигна ръка да скрие лице — от слънцето — съгласи се, че да пререже косъма може навярно само оня, който го е окачил.

Ще се върна назад и ще разкажа истинската история на християнството. Още самата дума „християнство“ представлява недоразумение; всъщност — имало е само един християнин и той е умрял на кръста. Самото „Евангелие“ е умряло на кръста. Онова, което от онзи момент наричат „Евангелие“, винаги е било противоположно на това, заради което той е живял.

Човек трябва да има свободата да се жени и за мъже, и за жени, или — слушай, ако дойдеш и ми кажеш, че искаш да се свържеш с боен кораб, аз ще уважа чувствата ти. Бога ми, говоря съвсем сериозно. На любовта трябва да се дава пълна свобода. Изцяло подкрепям това схващане. Сега, когато имам доста добра представа какво всъщност е любов.

Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! — отсече доста строго Алиса. — Казвам ти да спреш веднага!“
Обикновено си даваше доста добри съвети (макар никога да не се вслушваше в тях).

— Той бил съвсем окаян. Мразел мрака и още повече мразел светлината, мразел всичко и най-много — Пръстена.
— Какво говориш? — възрази Фродо. — Та нали Пръстенът бил безценното му, единственото, което обичал? Щом го е мразел, защо не се е отървал от него, защо не е избягал?
— След всичко, което чу, би трябвало вече да разбираш. Той го мразел и обичал, както мразел и обичал самия себе си. Не можел да се отърве от него. Не му оставала воля за това. Един Всевластен пръстен сам се грижи за себе си, Фродо. Той може коварно да се изплъзне, ала пазителят му никога не го изоставя. Най-много да се залъгва с идеята да го остави под чужд надзор — и то само в най-ранния стадий, преди хватката да се е стегнала. Но доколкото знам, Билбо единствен в цялата история успя да премине от мисли към дела. Впрочем не без моя помощ. И пак за нищо на света не би го напуснал или захвърлил. Запомни, Фродо, не Ам-гъл, а Пръстенът е решавал. Пръстенът сам го е напуснал.

— Но това е ужасно! — извика Фродо. — Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!
— Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така. С жалост.
— Съжалявам — каза Фродо. — Съжалявам, но се боя и не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл.
— Не си го виждал — подхвърли Гандалф.
— Не съм и не желая да го видя. Не мога да те разбера. Да не би да искаш да кажеш, че ти и елфите сте го оставили жив след всичките му ужасни дела? Сега поне той е зъл като орк и с нищо не се отличава от враговете. Смърт заслужава.
— Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.

Тя го попита през онези дни вярно ли е, както казват песните, че любовта побеждава всичко.
„Вярно е“, й отвърна той, „но ще сториш добре да не го вярваш.“

И въпреки че още стотици хиляди години може да продължават споровете: Какво е любовта? може би ще открием, че любовта е способността на някого да ни върне към самите нас.