Цитати на gergan75

"Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг - с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият - с кама."

"— Тя приличаше преди на бяла роза — каза един млад паж на съседа си, — а сега прилича на червена роза.
И целият двор бе възхитен.
Три дни след това, където и да отидеха, всички повтаряха: „Бяла роза — червена роза, червена роза — бяла роза“, а царят издаде заповед да се удвои заплатата на пажа. Понеже изобщо не получаваше заплата, той нямаше никаква полза от цялата тази работа, но то бе сметнато за голяма чест и бе съответно обнародвано в дворцовия вестник."

От приказката "Забележителната ракета"

"Навсякъде пишат, всякъде говорят — книгата е мъдрост, книгата е злато, без книга не може. Но нашите книги все ги позабравят. Патилански били: весели и смешни, ала ум не дават. Какви чудни хора! Като че не знаят, че смехът е слънце. А слънцето свети не само навънка, но и в умовете. Че който се смее, той и с ум се бори. Винаги умее де какво да каже, де какво да стори. Който в туй вярва, нашата дружина за пример да вземе. Ние все се смеем, но има ли нещо да го не умеем?"

"Дръпнахме въжето и викнахме гръмко:
— Хайде, хайде, бабо! Сетен напън дай си! И ще се изкачиш!
Ала нито стъпка баба не прекрачи.
— Не мога, не мога! — вика и не мърда.
Настана тревога. Дръпнахме отново. Пак викнахме всички: „Хайде, хайде, хайде!“ Стреснахме в гората животни и птички, но баба не мръдна.
Патиланчо Панчо тогаз чудо стори. Зад баба той скочи и викна високо:
— Гущер, гущер, бабо! Лази из тревата! Бягай на скалата!
И за миг чак горе баба се намери. И към върха хукна като младо яре. Със голяма мъка стигнахме я горе. Аз й заговорих:
— Право казваш, бабо! Тука планината чудесии прави. Млади подлудява, стари подмладява.
Прихна да се смее цялата дружина. И в смях и закачки разходката мина. Ядохме, играхме, пяхме и се смяхме, и по късна вечер в града се прибрахме."

Помисли си, че обаянието, което имаше къщата за нея, се крие не само в непознатите вещи, в мебелите и картините, в красивите сини плочки в кухнята, но и в баба й и дядо й, в тайната на тяхната възраст, в сивата пепел на времето, която не само е посипала неговата брада и нейната гъста коса, и отпуснатата плът на лицето й, а сякаш се излъчваше и от самите им дрехи. От него лъхаше на земя, тютюн и терпентин, а нейните черни дрехи ухаеха на нещо сладко, на стар парфюм и пудра. Тя подуши кожата на ръката си - миришеше на слънце."

"Светлината пропълзяваше все по-навътре, вече бе стигнала до леглото й и образуваше ослепително бяло петно върху чаршафа. Тя докосна това място с крак и усети топлина, видя как косъмчетата по кожата й заблестяват с цвета на мед."

"Бяха й казали, че песента на петела кара слънцето да се вдигне сутрин, а тя я беше дочула много преди да отвори очи."

"Във долната стая у съседа Бая дойде да живее един живописец. Кой човек се казва живописец — знаеш. Тоя, който толкоз майсторски рисува, че когато гледаш негова картина — жива ти се струва."

„Денят на детето, пиша, ще настане, когато на всички деца под небето патиланец верен начело застане и викне високо: — О, големи хора, с коси побелели! Може да сте умни, може да сте зрели, ала съвет малък и от нас вземете! В Деня на детето вие престанете да давате само хубави съвети! Но велико дело в тоя ден сторете! Един ден във нищо не ни се месете! Един ден на воля вий ни оставете. Да пеем, играем, да си правим всичко, каквото желаем и както си знаем! Тогава и вие ще ни разберете. И вас ще огрее радостното слънце, що в сърца ни свети! И тогава вече не ще се говори за Ден на детето. Всички дни ще бъдат радостни и светли както за децата, така и за всички хора на земята!…“

"Влязохме в реката. Стигнахме колата. Поехме децата. Тръгнахме навънка, но автомобилът в тинята затъна. Мъчиха се много двамата шофьори, ала никой нищо не можа да стори. Събуха се боси. Пренесоха скоро цялата дружина. Най-после остана баба Цоцолана. Не ще да я носят, нито се изува сама да прецапа. В чудо се видяхме. Най-сетне се сетих и викнах високо:
— Жаба, бабо, жаба! Скочи ти в нозете!
Ех, че като рипна баба Цоцолана!
Докато я зърнем, потънала в тиня, тя пред нас застана. Много се разсърди, но после й мина."

"Л о р д Г о р и н г
Снощи тя имаше твърде много руж на страните си и твърде малко дрехи по себе си. При жените това винаги е признак на отчаяние."

" Л о р д Г о р и н г
Но всеки има слабо място. У всеки от нас има някъде пукнатинка..."

"С ъ р Р о б ъ р т Ч и л т ъ р н
... Нима ти наистина си мислиш, Артър, че слабите хора се поддават на изкушение? Уверявам те, има такива страшни изкушения, на които, за да се предадеш, се изисква сила, сила и смелост."

"Време е вече хората не само да действат, а да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що стaва наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци!"

"М и с и з Ч и в л и
Дори вие не сте достатъчно богат, сър Робърт, за да откупите обратно миналото си. И никой човек не е."

"М и с и з М а р ч м ъ н т
Оливия, изпитвам някаква особена слабост. Струва ми се, че трябва да хапна нещо. Да, сигурна съм, че трябва да се подкрепя с нещо.
Л е й д и Б а з и л д ъ н
А аз направо умирам от глад, Маргърет!
.......
В и к о н т д ь о Н а н я к
Ще ми направите ли честта да ви заведа до масата със закуски, контесо?
Л е й д и Б а з и л д ъ н (хладно)
Аз никога не се храня по това време, благодаря ви, виконте. (Виконтът се кани да се оттегли. Като вижда това, лейди Базилдън става и го хваща под ръка.) Но с удоволствие ще ви придружа.
.......
М и с т ъ р М о н т ф ъ р д
Желаете ли да хапнете нещо, мисиз Марчмънт.
М и с и з М а р ч м ъ н т (с безразличен тон)
Благодаря ви, мистър Монтфърд, но аз никога не вечерям. (Става и бързо го хваща под ръка). Но ще дойда с вас и ще ви гледам."

"М е й б ъ л Ч и л т ъ р н
Непрекъснато ми изтъквате недостатъците си, лорд Горинг.
Л о р д Г о р и н г
Досега съм ви открил едва половината, Мис Мейбъл.
М е й б ъ л Ч и л т ъ р н
И останалите ли са толкова лоши?
Л о р д Г о р и н г
Ужасни са. Когато си помисля за тях нощем, веднага заспивам."

"Хората много обичат да раздават онова, от което самите те най-много се нуждаят."

"Той не мразеше зимата сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват."

"Л о р д И л и н г у ъ р т
Нямам намерение да остарявам. Душата се ражда стара, но с времето младее. Това е комедията на живота.
М и с и з А л ъ н б и
А тялото се ражда младо и постепенно остарява. Това пък е трагедията на живота."