Цитати на djifka

Няма къща. Няма работа. Няма книга. Съмнявам се, че в безгрижието има нещо толкова възхитително.
Умбрия е Италия без примеси
Консорциум от светци и змии е командвал земята на Умбрия хилядолетия наред.Пустинна и тайнствена, тя е място, сюблимно замислена за лудории на боговете и богините,както и за строги съзерцания на мистиците, които са дошли сред тях.

Умът й казваше, че самата тя просто няма как да помни това, а сърцето й го помнеше. Умът й помнеше думи, сърцето-погледи.

...защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място-адът е време. А от времето остават само възможните срещи и възможните сънища-като стари снимки, подредени с несигурна логика на албум, киойто никога няма да имаш.

Нищо в живота му не го бе потготвило дори за мисълта, че дните могат да минават така, както минаха онези десет дни. В следващите години, в най-мрачните мигове от живота си, той щеше да си спомня отново и отново за онези дни и да си казва, че ако умре и смъртта го отведе към някакво безформено мълчание вместо към по-светъл живот в отвъдното, той все пак щеше да е преживял онези дни с Клара Моргенщерн.

Историята свършваше най-неочаквано. Айнщайн не успява да се срещне с бога. Но бог му праща един архангел, бесен от ярост. Той казва на Айнщайн, че ако продължава да подронва уважението на духовете към контрольорите, ще му отнеме цигулката во веки веков. И Айнщайн престава да говори за контрольорите пред духовете. Цигулката му е по-скъпа от всичко.
Разказът бе замислен като страшен удар срещу бога с намек, че той използува евтини хитреци като контрольорите, за да прикрие вината си за тежкия икономически живот долу тук при нас.
Пропъдих всички мисли от главата си.
Но ето че пак започнах да си пея за Сали в градината.
Мери Катлийн О’Луни, упражняваща космическите си прерогативи като мисис Джек Греъм, се беше обадила по телефона на Арпад Лийн, шефа на „РАМДЖАК“. Наредила му да установи какво ми е сторила полицията и да изпрати най-бойкия адвокат в Ню Йорк да ме спаси, колкото и да струва това.

Бях си избрал възрастта четирийсет и четири — почтена и все още в кръга на сексуалните възможности. Моята почуда от бащиния избор прерасна в смущение и гняв. На тази крехка възраст той беше лемуроподобен, само очи и ръце. Носеше у себе си безброй моливи и блокчета и постоянно се влачеше след мен, рисуваше каквото му попадне и настояваше да се възхищавам от рисунките му, щом ги завърши. Новите ми познати понякога ме питаха кое е това странно момче и аз трябваше да им отговарям искрено, защото на небето не се лъже: „Това е баща ми.“

И тялото на баща им, мислеше Рудолф, почива в морските дълбини.
Кейт протегна закръглените си, загорели ръце и бавно, съвсем естествено и просто, хвърли цветята.
Уесли пусна урната и капака през борда. Те веднага потънаха. Върна се в кабината и включи мотора. Яхтата се беше насочила към брега и той пое курс към входа на пристанището.
Кейт слезе долу, а Дуайър отиде на носа на яхтата; на кърмата останаха само Гретхен и Рудолф със смъртнобледи лица.
Дуайър стоеше на носа, обърнал лице към лекия ветрец, загледан в брега с големите бели къщи, със старите крепостни стени и със зелените борове, които все повече се приближаваха, огрени от яркото утринно слънце.
Време само за богати хора, спомни си Дуайър.


КРАЙ

Той седеше сам на палубата и се наслаждаваше на спокойната вечер. Кейт беше долу в каютата, а всички останали бяха отишли за два дни на екскурзия с кола до Италия. Бяха минали пет дни, откакто „Клотилд“ стоеше в пристанището — продължаваха да чакат от Холандия новото витло и новия вал. Рудолф беше казал, че едно кратко пътуване с кола ще им се отрази добре. Джийн се държеше подозрително кротко след вечерта на пиянството и Рудолф правеше всичко възможно да я разсее. Той беше поканил Томас и Кейт да отидат с тях, но Томас каза, че младоженците предпочитат да останат сами. Дори беше помолил тайно Рудолф да покани Дуайър с тях. Дуайър непрекъснато настояваше да му каже кой е пияният, с когото се е бил пред „Льо Камео“, и Томас беше сигурен, че приятелят му е намислил заедно с Уесли да извърши някакво безумно отмъщение. Освен това Джийн ходеше по петите му, без да казва нищо, и го гледаше някак странно и смутено. Беше се измъчил пет дни наред да разправя лъжи и сега, когато остана сам на яхтата с Кейт, изпита облекчение.

В малката стаичка на горния етаж, където спеше с брат си, Рудолф търсеше една дума в англо-френския речник. Беше научил уроците си и сега търсеше думата „копнеж“. Беше проверил всичките й синоними. Пишеше любовно писмо на френски на учителката си мис Льоно. Беше прочел „Вълшебната планина“ и макар книгата да му се стори скучна е изключение на главата за спиритическия сеанс, силно впечатление му направи фактът, че любовните сцени са на френски; затова най-старателно си ги преведе. „Да се любиш“ на френски му звучеше изискано. Едно беше сигурно — в цялата долина на Хъдсън нямаше друго шестнадесетгодишно момче, което тази вечер да пише любовно писмо на френски.

Военният флот на Съединените щати от летателни машини, конфискувани при арест на наркотърговци, се състоеше от над десет частни реактивни самолета, сред които три модифицирани Г4, използвани за транспорт на висши военни. Преди половин час един от тези самолети беше излетял от пистата на „Туле“, бе се издигнал над бурята и сега се носеше на юг в канадската нощ на път за Вашингтон. Осемместната кабина беше изцяло на разположение на Рейчъл Секстън, Майкъл Толанд и Корки Марлинсън, които приличаха на малко раздърпан спортен отбор в еднаквите си сини гащеризони и шапки от „Шарлот“.
Въпреки рева на двигателите Корки Марлинсън спеше в дъното. Толанд седеше отпред и уморено зяпаше през илюминатора. Рейчъл бе до него. Знаеше, че няма да може да заспи дори да я упоят. В мислите й постоянно бяха загадката на метеорита и разговорът с Пикъринг. Преди да затвори, директорът й беше съобщил още два извънредно смущаващи факта.

Прием в посолството по случай пристигането на посланика. Официалната зала е пълна с гости. Баничаров се появявас огромен поднос със сандвичи.
Две кокалести дами са заградили Варадин. Гунка го следва неотлъчно.
ДАФИНКА ЗАКС: Екселенц, позволете да ви приветствам от името на дружеството за традиционни танци “Стомна мома”.Аз съм секретарят, Дафинка Закс. А това е нашият председател, Елинор Молд. Тя е биг фен на българските хора и български фууд...
ЕЛИНОР: Найс то миит ю. Аз обожава ваш хоро. Еспешали дъ фаст уан - раченица!
ПОСЛАНИКА: Раченица, вери найс!
ДАФИНКА ЗАКС: Разбрах, че тук се организират някакви културни празници. “Стомна мома” подготвя малък спектакъл по мотиви от българския фолклор. В момента репетираме в един физкултрен салон в Уйтчапел. Но условията са хорибъл! Покривът тече и е пълно с всякакви отрепки. Миналата седмица, кен ю имеджин, пуснаха една запалена котка по време на репетициите! Садисти. Мислят ни за бежанци. Нали ще дойдете да ни видите? Тези хора заслужават насърчение... Влюбени са в България!

Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: "Мед или кондензирано мляко с хляб?", Пух толкова се развълнува, че извика: "И двете!" Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: "Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!" И дълго след това не продума... Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.
- Трябва ли? - попита Зайо учтиво.
- Е добре - каза Пух, - бих могъл да остана още малко, ако има... ако... ти - говореше той, като усърдно гледаше към долапа.
- Фактически аз трябва да излизам вече - каза Зайо.
- Добре. Тръгвам тогава. Довиждане.
- Довиждане, щом не искаш повече да ядеш!
- Има ли още нещо? - попита бързо Пух. Зайо надникна в паниците и каза:
- Е, не. Свършило се е всичко.
- Така и предполагах - каза си тихичко мечето. - Довиждане! Трябва вече да си тръгвам

Частични бариери със скръстени ръце
Понякога се чувстваме неудобно да скръстваме изцяло ръце в присъствието на други хора, защото така прекалено очебийно им показваме, че изпитваме неувереност и боязън. В такива слу¬чаи обикновено използваме един „съкратен" и по-дискретен ва¬риант на този жест - частично скръстване на ръцете, при което едната ръка се прехвърля отпред през тялото и хваща или докос¬ва другата, като така очертава бариерата.
Частичната бариера с ръце често може да бъде наблюдавана при по-многолюдни срещи, когато съответният човек се чувства чужд сред останалите хора и/или му липсва самоувереност. Друг популярен вариант на частична бариера с ръце е да държиш сам себе си за ръката. Този жест обикновено се използва от хора, които са изправени пред голяма аудитория - било за да получат награда, било за да държат реч. Според Дезмънд Морис, този жест вдъхва онази емоционална сигурност, която човек е изпитвал като дете, когато при някакви по-заплашителни обстоятелства майка му или баща му са го хващали за ръката.

Схващането, че няма нищо по-лесно от това да обичаш, продължава да господства въпреки многобройните доказателства за обратното. Няма друга дейност, друго начинание, които да започват с такива колосални надеж¬ди и очаквания и да пропадат винаги, както любовта. При всички останали случаи хората ще искат да узнаят причините за несполуката и да разберат как да постъп¬ват, за да не я допускат или да се откажат изобщо от подобни авантюри. Понеже в любовта това е невъзмож¬но, като че ли единственият адекватен начин да се из¬бегне неуспехът е да се изследват неговите причини и да се изясни смисълът на това чувство.

Чучулигата умира днес завинаги сред есенните листа,паднали върху размазаните от сълзи страници на нейния дневник.
Защо да крия истината в този последен час на нашата раздяла? Дневникът, който ти никога няма да прочетеш, написах за теб, Кямран.

И ако пък е жена,ее,тогава вече ми иде, на,кълна ти се, да се разплача.Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените;ами, че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат.....

На мен ми изглежда така. Не е нещо ужасно


- имам предвид - би могло да бъде ужасно,

ала не е вредно, не е отровно да живееш

без онова, което наистина искаш ...






Ужасно е, когато се преструваш,

че посредственото е първокласно.

Когато се преструваш, че не се нуждаеш

от любов, а тя ти трябва...




Дорис Лесинг

"Златната тетрадка"

Ти си най-добрият ми приятел, а също и моят любим и аз не знам кое от двете неща ценя повече. Всъщност едва ли е и нужно да ги деля, както не е нужно да деля и живота ни на мой и твой. Ти имаш нещо в себе си, Ной,нещо красиво и силно. Доброта-това е, което виждам в теб,както и всички останали. Доброта. Ти си най-великодушният и благороден човек, когото познавам. Бог е в теб, уверена съм в това, защото през целия си живот си постъпвал като негов пратеник.

Затова когато казвам "толерантност", нямам предвид как да се научим да понасяме отвратителното. Имам предвид да се научим как да приспособяваме живота си колкото можем по-щедро с,общо взето,разбрано човешко същество,което понякога може да бъде явен досадник.

Жозефин остана назад. Сама. Майка й не се обърна. Виждаше я как се мъчеше да се пребори с мощните вълни. Те я отхвърлиха, блъскаха я назад, но тя не се предаваше, влачеше изпадналата в безсъзнание Ирис под мишницата. Забеляза баща си, който крещеше на плажа. Стана й мъчно за него и започна да плува като майка си, странично, и изпъната напред ръка по посока на брега. ...."Да не плача-повтаряше си, -да не плача, ще загубя сили, да не плача." Много добре си спомняше тези думи: "Да не плача, да не плача.."