Цитати на djifka

- То лоши люде няма. Людете на се делят на лоши и добри, а на такива дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и тая любов ще остане и на други да даруваш. Тогава живението ти не е за умиране, а за учене. Кога пък небето ти е високо и далечно, като самин вълк си-все гладен и плашлив.

...някои са слабо прости, други са силно прости, а трети па са ептен прости

– Ми да, те и книгите са като людете дето са ги писали. И ако нейде прочетеш в книга человешка, че само в нея е написана истината на истините, бягай, хвърли я, не я чети! Тая книга за добро не е стъкмявана.
Добрата книга – книгата дето с обич ти дума – те кара да мислиш и да питаш. Человешката истина, Велко, се менява както сезоните годишни се меняват. Едно е сега истина, утре пък друго излезе. Всеки в нещо си
вярва спроти неговия си бой, ама колко и голям да е – все е един человешки бой. Затова питай, Велко. Има за толкова неща да се попита, додето сме на тоя свет. Ние сме създадени въпроси да задаваме, а не да знаем. Свобода е да питаш, да знаеш е робство. Защо малко знаеш и грешно знаеш, а се към това привързваш като с букаи.

"Това сигурно е най-голямата трагедия на един човек. Да не е бил обичан, а той самият да не е обичал никого...Да не знае каква е тая работа любовта. Най-голямата и в същото време най-скъпата трагедия. На моето погребение сигурно най - много некой гълъб да долети!"

Хората изграждат доверие помежду си, Еван. Така функционират взаимоотношенията. Или поне такива са истинските взаимоотношения.

Човек най-трудно забравя мечтите си.

...има ли смисъл хората да са живи, ако не си помагат един на друг.

Спира с лице към течението. Затваря очи. През клепките му
преминава изгряващото слънце.
Пуска хартиената лодка и казва:
проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.
2
Из „Аз съм дете на този век“ на Абдул Латиф ал–Лааби.

Поема дълбоко дъх и потапя главата си в Дунава.

Вижте в какво ни превърнаха! Тази работа няма да продължи
още дълго! Проклети да са! Светът е толкова голям, а ние само си
бъркаме в очите за красотата му! За красотата ни!
А тази държава... Тази държава сякаш е в очакване на Годо. И

всичко е много тъжно. Сякаш живеем в паралелни държави. Разпи-
лени сме на хиляди парчета. Като перли на една и съща огърлица,

които биват подредени само когато и както е нужно. Всеки си чака
под своето дърво. Тъжно е.

Той бе напуснал пределите на тялото си. Намираше се в пълна

безтегловност. В бездна без посоки. Рееше се свободно върху огро-
мни червени воали, които се вливаха като реки една в друга. Реки

без бряг, без начало и без край. Беше красиво. Безметежно и унесе-
но. Всичко бе възможно, но нямаше нужда от нищо.

Вътре в сърцето ти има скришна стаичка.
Влез в нея и заключи вратата.

Да обичаш близките си, е къде-къде по-лесно, отколкото да живееш с тях.

Така както една жена, която харесваш, може да те отчае с хладното си отношение, никой друг не може.

Карат ме да ям кисело мляко, обаче аз се противя. Не обичам да ми мажат хляба с масло. Искам да ям порязаница само с петмез. „Не може да ядеш само петмез – вика ми баба. – Трябва да хапнеш и малко манджа!” Разправят, че всичкият петмез, направен през есента, вече бил изяден, ама аз знам, че в избата има още буркани, пълни с гъст гроздов сок, който ухае на горена захар и на обелки от ябълки, дето ги хвърлят зиме върху нагрятата печка в кухнята „да се прочисти въздухът”, както казва дядо. Гостенките, на които лелите ми разказват за моите желания, не спират да се чудят: „Че какво пък толкоз намира в тоя петмез, как още не му е омръзнал?”. „Няма апетит”, обясняват загрижено лелите. „Ами давайте му сутрин чай от бял равнец, ама без захар – съветват злобните гостенки. – От-лич-но средство за подсилване на апетита.”

"Наблюдавайки пред хотел "Мажестик" градския пейзаж, обагрен в розово, жълто и оранжево, със съзнанието, че много скоро целият този хубав и пъстър живот ще свърши, Бонковски паша изпитваше чувство на вина, което толкова много го потисна, та за момент помисли, че може да се е объркал и да е сгрешил".

Веднъж татко ми каза, че има моменти, когато нищо не зависи от нас и трябва да се подчиним на съдбата. Беше един хладен ден в края на зимата – шести март ’43-та, крехки стръкчета се подаваха дръзко от вкочанената земя, новият живот напираше в пъпките, а Осогово бе обгърнало като в шепа родния ми Кюстендил.
- Винаги ли е така, папа? – попитах го.
- Не.
- А сега така ли е?
Той сви рамене и лицето му се сля със сивото палто.
- Не знам, Бека – погали ме по главата. – Ще ми се да ти кажа, че и сега имаме избор. Ще ми се да ти кажа, че винаги имаме избор. Само че нищо не мога да ти кажа.
И ето ме сега, седемдесет и една години по-късно, на възраст, в която бих могла да бъда майка на собствения си баща тогава, търкалят ме в количка от другата страна на земята и си задавам същия въпрос.
Имам ли избор?

"На 4 август навършвам 40 години. При една оптимистична перспектива за продължителност на живота това е приблизително половината. Но аз няма да навърша своята. Защото на 3 август ще се самоубия."

„Това ли е животът? Цял ден работа, цяла нощ сън и една неделя, в която като каторжник отброявам обратно часовете до старта на трудовата седмица“.

„А от работа човек оглупява. Притъпява сетивата си и става безчувствен към музиката, философията и красотата в света. Иска само смяната да свърши, за да си отпочине, да се наяде и да се сноши. А ако работата му е престижна и притежава някакъв смисъл и значимост - да се докаже и на професионалното поприще. Хората с престижни професии са още по-прецакани от тези с презрените. Докато ги упражняват, не могат да си позволят да не мислят за тях, а професията постоянно ги моделира от такива, каквито са били, каквито са могли да бъдат, или поне каквито са искали да бъдат, в такива, каквито трябва да бъдат, за да я упражняват най-предано и най-правилно..... Ползата за професионалиста е единствено в парите“.

... Навярно играта на черно и светло, на демони и ангели, на ад и рай е любимата игра на Твореца. И човеците я играят всеки път, във всеки свой живот като за последно. Но съм убеден в едно - ще искат да я играят вечно...

Странно е.. Малкият човек искрено вярва, че е по-голям от истината. Не мисля, че Бог ни е направил толкова глупаво самонадеяни.

А всяка разплата минава през истината. Отложените истини винаги се изплащат с най-тежките лихви. Добре е да помниш, че съдбата няма длъжници.

Последната котва е най-тежка, Екатерина. И ако прекалено много те бави или изцежда, режи я, но отплувай! Довери се на морето, не на кораба.

Когато счупиш някого, започни да събираш себе си.

Ти не разбираш! Понякога на човек не са му нужни ангел и спасение, а още кал. Още кални черни хора наоколо, още кални мисли, още черни думи, още низки пориви и желания...

Демонът обича себе си чрез теб. Доколкото извратено може да обича злото... Преяло с болката на душата ти, то се оглежда в собствените ти очи - уж твои, и се усмихва... На себе си."