Цитати на djifka

Беше мило, наистина. Дори ненужно мило. От майка си беше научила, че нищо не идва даром на този свят и колкото по-хубаво нещо ти се случи, толкова по-висока е цената, която трябва да платиш.

Морис винаги ѝ беше казал да внимава. Да следи за реакциите на тялото си. Това е израз на собствената ти мъдрост. Обръщай внимание на тревогата, на очакването, на всички чувства, които идват от теб. Те се проявяват в тялото. Какъв съвет ти дават?

Да караш колело, да обичаш и да се усмихваш. Според доня Мару това бяха най-важните неща, които си заслужава да правиш между раждането и смъртта.

Жестокостта на непознатите обикновено не е в състояние да ме разстрои, но добротата на непознатите е странно съкрушително.

Всичко отминава. Умният Човек знае това от самото начало и за нищо на съжалява.

- То лоши люде няма. Людете на се делят на лоши и добри, а на такива дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и тая любов ще остане и на други да даруваш. Тогава живението ти не е за умиране, а за учене. Кога пък небето ти е високо и далечно, като самин вълк си-все гладен и плашлив.

...някои са слабо прости, други са силно прости, а трети па са ептен прости

– Ми да, те и книгите са като людете дето са ги писали. И ако нейде прочетеш в книга человешка, че само в нея е написана истината на истините, бягай, хвърли я, не я чети! Тая книга за добро не е стъкмявана.
Добрата книга – книгата дето с обич ти дума – те кара да мислиш и да питаш. Человешката истина, Велко, се менява както сезоните годишни се меняват. Едно е сега истина, утре пък друго излезе. Всеки в нещо си
вярва спроти неговия си бой, ама колко и голям да е – все е един человешки бой. Затова питай, Велко. Има за толкова неща да се попита, додето сме на тоя свет. Ние сме създадени въпроси да задаваме, а не да знаем. Свобода е да питаш, да знаеш е робство. Защо малко знаеш и грешно знаеш, а се към това привързваш като с букаи.

"Това сигурно е най-голямата трагедия на един човек. Да не е бил обичан, а той самият да не е обичал никого...Да не знае каква е тая работа любовта. Най-голямата и в същото време най-скъпата трагедия. На моето погребение сигурно най - много некой гълъб да долети!"

Хората изграждат доверие помежду си, Еван. Така функционират взаимоотношенията. Или поне такива са истинските взаимоотношения.

Човек най-трудно забравя мечтите си.

...има ли смисъл хората да са живи, ако не си помагат един на друг.

Спира с лице към течението. Затваря очи. През клепките му
преминава изгряващото слънце.
Пуска хартиената лодка и казва:
проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.
2
Из „Аз съм дете на този век“ на Абдул Латиф ал–Лааби.

Поема дълбоко дъх и потапя главата си в Дунава.

Вижте в какво ни превърнаха! Тази работа няма да продължи
още дълго! Проклети да са! Светът е толкова голям, а ние само си
бъркаме в очите за красотата му! За красотата ни!
А тази държава... Тази държава сякаш е в очакване на Годо. И

всичко е много тъжно. Сякаш живеем в паралелни държави. Разпи-
лени сме на хиляди парчета. Като перли на една и съща огърлица,

които биват подредени само когато и както е нужно. Всеки си чака
под своето дърво. Тъжно е.

Той бе напуснал пределите на тялото си. Намираше се в пълна

безтегловност. В бездна без посоки. Рееше се свободно върху огро-
мни червени воали, които се вливаха като реки една в друга. Реки

без бряг, без начало и без край. Беше красиво. Безметежно и унесе-
но. Всичко бе възможно, но нямаше нужда от нищо.

Вътре в сърцето ти има скришна стаичка.
Влез в нея и заключи вратата.

Да обичаш близките си, е къде-къде по-лесно, отколкото да живееш с тях.

Така както една жена, която харесваш, може да те отчае с хладното си отношение, никой друг не може.

Карат ме да ям кисело мляко, обаче аз се противя. Не обичам да ми мажат хляба с масло. Искам да ям порязаница само с петмез. „Не може да ядеш само петмез – вика ми баба. – Трябва да хапнеш и малко манджа!” Разправят, че всичкият петмез, направен през есента, вече бил изяден, ама аз знам, че в избата има още буркани, пълни с гъст гроздов сок, който ухае на горена захар и на обелки от ябълки, дето ги хвърлят зиме върху нагрятата печка в кухнята „да се прочисти въздухът”, както казва дядо. Гостенките, на които лелите ми разказват за моите желания, не спират да се чудят: „Че какво пък толкоз намира в тоя петмез, как още не му е омръзнал?”. „Няма апетит”, обясняват загрижено лелите. „Ами давайте му сутрин чай от бял равнец, ама без захар – съветват злобните гостенки. – От-лич-но средство за подсилване на апетита.”

"Наблюдавайки пред хотел "Мажестик" градския пейзаж, обагрен в розово, жълто и оранжево, със съзнанието, че много скоро целият този хубав и пъстър живот ще свърши, Бонковски паша изпитваше чувство на вина, което толкова много го потисна, та за момент помисли, че може да се е объркал и да е сгрешил".