Цитати на djifka

Свободни сме били, ала не сме го знаели.

В живота на всеки има случки, които просто трябва да останат измълчани.

Жените си знаят само тяхното - като си наумят нещо, никой не може да ги разубеди.

Не те ли погуби бедата, нататък сполука те чака.

Не са необходими непременно богати родители, за да превърнем света в достойно за живот място.

Ще ми липсвате – и вие, и лошото ви настроение. Смешно е, знам. Искам да кажа…познавам ви само от няколко дни и преди не сте ми липсвали.

– Не съм сигурен. – Той я погледна сериозно и направи крачка към нея. – Аз почти вярвам, че вие сте ми липсвали и преди.“

-Знаеш ли, че хората може би няма да спорят толкова често с теб, ако опитваш да се изразяваш малко по-дружелюбно? Дрюжелюбието всъщност е избор!-казва Елса, и се опитва самата тя да не звучи недружелюбно, но не й се получава много добре.

Господ да ми е на помощ – да намеря едно добро момиче, не някоя повлекана. Не смятам, разбира се, да доверявам тайните си на жена ми. Когато кажеш тези неща на едно момиче, сигурно ще се обърне да те заплюе, дори да е неморално и да е вършило най-лошото. Това е въпрос на егоизъм: мисли си, след толкова крушения при мен ли си дошъл да хвърлиш котва, в моето пристанище ли? Я къш оттук, дърт хаймана такъв…

Жената е като пожарната команда. Като види мъж, обгърнат в пламъци, е длъжна да знае как да потуши огъня, как да го спаси. Но обикновено го оставя да изгори. Ето какъв е моят опит от петдесет години и три месеца до днес, с прошарени коси и по-малко ум. Защото умът ми не беше продаден, а уви, изкаран на търг.

Никола беше огромна шарена торба, натъпкана с истории, емоции, купчина любови и точно толкова раздели. Твърде много живот, за да се събере в една книга. Старахме се обаче от страниците, които прелиствате, да се разбере, че Никола Манев, чиито три пръста твърде рано бяха хванали четката, бе не само голям художник и творец.

Господ го бе дарил с особен чар, вложил бе в него доста качествен материал, за да е по-висок от другите не само на ръст. Поръсил го бе щедро с чирпанска лудост, подправена с френска деликатност и много човешка доброта. Всеки човек е уникален. Няма на света двама еднакви, такава е справедливата логика на Създателя. Кольо обаче беше по-уникален не само заради рисуването. Той цитираше наред всички световни мъдреци и поети, въпреки че едва ли бе чел някого от тях. "Когато умре възрастен човек, умира една библиотека", казваше, но в действителност не беше много по библиотеките. Заради симпатията и уважението, с което го гледаха познати и непознати, си беше спечелил славата на екземпляр от особена, рядко срещана порода.

Париж ме направи българин. Тук разбрах, че ние имаме качества, които французите нямат, че сме по-чувствителни, по-сърдечни и по-топли от тях. Че се влюбваме на мига, а там едно приятелство се планира и готви двайсет и пет години. Ако съм постигнал нещо във Франция, ако имам някаква тежест, ако по света моите картини носят радост на всякакви хора и раси, то е, защото съм български художник.

Първата си картина в Париж продадох за каса бордо, а втората – за кожено яке. Нямах самочувствие, идвах от свят, който тук считаха за второ качество. Но мина време и започнах да се тупам по гърдите: „Булгар, булгар“.

За мен България си остана един вечен мираж. В който и свят да съм, винаги ще я нося като ранена птица в сърцето си.

секи от нас е кратка история на човечеството...

Потопът ни разделя, губя го в суматохата. Следващите дни минават като сън – и грохотът, и оттеглянето на водите, и връщането ни в Територията. Нощем огънят пак ни събира. Гледам лицата на хората. Господи, колко къса е човешката памет! Колко потопа е забравила, колко още ще забрави.

Така, седнал на брега, будувах три дни и три нощи. Вдишвах, издишвах, гледах реката, а на четвъртото утро реката спря. Истина казвам, спря! Колкото да си въздъхне и о, чудо! – щом въздъхна, пое обратно към извора си. Тогава хълмчето до мен се раздвижи – от него се надигна един зарит в пясъка скитник. Мъжът бе гол и обрасъл с лиха тревица.
– И ти ли си от тях…? – попита и ми посочи свода на моста – там, сред речните отблясъци, със спрей бе изписано нещо на чужд език.
– Какво? – сепнах се.
Оня не ме погледна – само натъртено, сякаш че ми превежда, засрича написаното:
– …gens… sans… sense*.
Повдигнах рамене, а той изсумтя „Ясно!“, махна с ръка и се зарови в пясъка. И като се сля с околната среда, притихна.
Изправих се и обходих да огледам – имаше още три туфи като неговата. Побутнах ги с крак, но не усетих живот. После се върнах и седнах на мястото си. Бе още топло. Тогава погледнах реката и въздъхнах. Тя също въздъхна, обърна води и пак пое към устието си.

Спал съм така цяла седмица. Трупал съм безсъзнание. И навярно съм се усмихвал в съня. А щом се събудих, вече знаех – и да искам, и да не искам, не можех да умра. Бях победил най-свирепия Враг – Времето!
Организмът ми бе станал перпетуум мобиле.
Бях станал безсмъртен.

И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...

Той се загледал в него – само това най-сетне успя да измисли, изобщо за да каже нещо, – наблюдавал го колко старателно подреждал сака си. Явно бил много отговорен човек. Със сигурност полагал всички усилия, за да служи на държавата и на обществото. А той, Гилберт, искал да изкаже благодарността си от името на всички чужденци за това, че тази страна, Япония, била така отлично подредена: чиста, без миризми, отворена за туристите.
Гилберт някъде беше чел, че било добре да въвлечеш самоубийците в разговор, да насочиш мисълта им към нещо друго. Явно това действаше, особено в Япония, понеже при тези добри обноски просто беше изключено някой млад мъж да не отговори на въпросите на по-възрастен от него, дори и да не разбираше и думица от казаното.
Козята брадица потрепери, когато човекът вдигна сака си и последва Гилберт към изхода.

Хали подаде писмото на Бен и се облегна на рамото му, докато той четеше.



Нещата, които искам да направя, преди да умра:

Да построя еднометров пясъчен замък, както умее чичо Ханк.

Да стана фотограф.

Да се преместя да живея на някое ново място.

Да целуна момче, което обичам.

Да си пожелая нещо и то да се сбъдне.

Помня мириса на мокър асфалт, на пръст и на бензин. Дъждът си беше отишъл, оставяйки деформирани сиви стъпки по небето. Помня изобилието от зеленина, шевролета в средата на нищото и две лица, които надничаха през стъклото, две потни лица, чужди сред толкова много природа: моето и на Елена. Тя, замислена за кой знае какво, и аз – почти сигурен, че някъде тук се намира Раят.

От палмовите листа висяха едри капки, сега ги виждам на забавен кадър, блещукащи и прозрачни са като човешки души. Морето, невидимо от пътя, плискаше вълни и заедно с мотора на автомобила произвеждаха единствения шум в онзи момент, в онази самота за двама, за нас двамата... която само след миг щеше да бъде прокудена от друго човешко присъствие: от два слаби, разфокусирани силуета, две чернокожи момчета с любопитни очи, появили се изневиделица в този недовършен щрих, сюрреалистичен, сякаш въображаем.

...и славен беше този народ, и всички съседни народи го тачеха, царете им го почитаха и с радост даваха дъщерите си за жени на неговите синове... И земята му беше спокойна, и всичко раждаше плодове според както го е сътворил Бог, и нямаше ни глад, ни болести, ни душманлък между людете и това продължи векове, докато откъм Едрине се зададе онази тъмна и мътна вода, ламя стоглава се зададе, зинала да глътне света...

Здрав бях, защото имах цел! А когато Бог благослови човека чрез цел, Той му дава и време, и здраве, и хора, готови да му помогнат...