Цитати на djifka

‌За романа „Червеният тефтер“ (ИК „Хермес“) на София Лундберг любимецът на българската читателска публика Фредрик Бакман казва, че е „история, написана с любов и разказана с радост.“

"В светлината на фаровете пустата магистрала наподобяваше на река от разтопен живак. Спазвах ограничението на скоростта, стрелката бе залепнала на сто и трийсет. Мощният автомобил возеше толкова меко, че кръстчето от маслиново дърво дори не потрепваше. Бях го взел за Рая от Божи гроб, но съпругата ми забрани това нещо да се докосва до дъщеря ни. Окачих го на огледалото за задно виждане – напомняне за сляпата вяра на Ивета в Господ, по-късно заменена от абсолютното му отричане. Войнстващият атеизъм всъщност е точно толкова вреден колкото и религиозният фанатизъм. Не разбирам аргументите на "светлите умове", противопоставящи науката на религията, след като Коперник е бил духовник, Нютон - силно вярващ, а Пастьор започвал всеки свой ден с молитва.

В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някой. из "до вратата"

август
Следобедът на годината.

Чувствах се толкова щастлив, че я целувах по клепачите, много лекичко, и една нощ се случи и сякаш небето просветля: усмихна се за пръв път. По-късно без никаква причина се завъртя в леглото, обърна ми гръб и каза ядосано: Исабел накара охлювите да плачат. Във възторг от илюзията за диалог, я запитах със същия тон: Чии бяха? Не отговори. В гласа ѝ се долавяше някаква плебейска нотка, сякаш не беше неин, а на чужд човек, когото носеше вътре в себе си. Тогава от душата ми изчезна всяка сянка на съмнение: предпочитах я заспала.

„В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче.“

"и ето какво исках да кажа
най-голямата болка - това не са градовете, които оставяме зад гърба си, не са улиците, по които няма да минем никога повече, не са дърветата, които няма да ронят под нашите прозорци цвят, не са звездите, до които няма да се докоснем
...
и ето какво исках да кажа
най-голямата болка е от това, че градовете умират точно
в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги....

Ако не съм част от всичко, съм нищо.

"Войната е опиат.
Когато убиеш първия, е страшно,
когато убиеш десетия, е странно,
когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още"

Тази книга съдържа десет истински истории на хора с психични проблеми. Или по-скоро десет разказа за преображения. Защото пациентите, потърсили психотерапевтична помощ от Ървин Ялом, с негово съдействие се спускат до неподозирани дълбини в самите себе си – там, където са ужасът от неизбежността на смъртта, изолацията и безсмислието на живота, но и абсолютната свобода. И от тези дълбини те изплуват с освобождаващо знание, което променя цялостното им светоусещане.

Всеки един от описаните случаи отразява неповторима, сложна и наситена с драматизъм човешка история. Тук ще се сблъскаме с някои от най-често срещаните проблеми: самота, себепрезрение, агресивност, сексуална зависимост, затлъстяване, страх от смъртта, разрушителна любовна натрапливост, резки промени в настроението, липса на смисъл, депресия, импотентност... Тези десет истории са истинско доказателство, че е възможно човек да се изправи лице в лице с жестоките истини на битието и да впрегне това познание в постигането на личностна промяна и израстване.

„Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени, не си пасват в леглото. Или пък, когато са добре в леглото, след това няма какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен, че нямаме нищо, понеже не сме заедно.

Отмъщението е сложна работа, Сам! И обидата обикновено не си заслужава риска от наказанието.С течение на времто човек научава, че кармата си има удивителни начини за справяне с подобни ситуации!Единственото, което се изисква от нас, е да чакаме и наблюдаваме!

Жил държеше ръката й, не мислеше за нищо и смътно осъзнаваше, че това пълно отсъствие на мисли се нарича щастие.

Жените обичат да виждат как братята им, а понякога и синовете им, се превръщат в ловци-особено когато подобно на Одил, животтът им е лишен от всякаква романтика. Така се чувстват отчасти отмъстени за смътния си житейски провал.

жените обичат да виждат как братята им, а понякога и соновете

Мисли като повърхностен поглед: летливи, пристрастни… Опитвам се да я подредя в главата си.

…ивица светлина под вратата…
…синтетично цвете с парфюмен мирис…
…монахиня с червило…

Това е Теа. Или може би не е! Твърде обикновена е тя, прекалено естествена е. Ето и сега – как само го прави! Като децата накривява настрани глава, повдига рамо и с него се почесва по ухото!

Това е тя!
Теа!

Любовната инфлуенца ме връхлита, влюбвам се. Влюбвам се до уши! Съпротивлявам се, бунтувам се, не бива да го допусна – една силна любовна ангина, една изтощителна лирическа простуда в най-хубавия сезон на годината, в началото на лятото, това е…

Позор, оскърбление. Преглътнах страхотно оскърбление, от което не мога да се съвзема! Той се осмели. Под носа ми. Сякаш съм прозрачна. Беше ми казал... какво ми беше казал, я да видя... и аз му повярвах. Вдигнах си високо полата и взех стоте метра за по-малко от осем секунди. Оказах се също толкова тъпа, колкото този пъпчив загубеняк с физиономия на нуга халва.
– За да си толкова гадна, значи, си нещастна... друго обяснение няма.
– Добре, стига вече, падре Пио, успокой се и ми дай една кола.
– Дано този, който те е довел до това състояние, още дълго да те тормози!
– Блестящ психолог, на всичко отгоре! От кои си? От последователите на Лакан или на Фройд? Държа да ми отговориш, може пък разговорът ни да стане малко по-вълнуващ!
Тя пое подадената чаша, вдигна я, все едно се канеше да вдига тост, и се отдалечи с танцуваща походка, смесвайки се с гостите.
Ама и моят късмет е един! Французин! Плувнал в пот урод.

"Агнес Дейн. Самата тя от плът и кръв. Ето това бе момичето. Момичето с главно „М“. Беше на път да измести от модния подиум Кейт Мос. Рекламното лице на „Бърбъри“, „Джорджо Армани“, „Жан-Пол Готие“, момичето, което пее с рок групата „Файв O’клок Хироус“ и се появява на кориците на „Вог“, „Ел“, „Грация“. И тя беше поканена, много руса, много слаба, вързала много русата си и много къса коса с шал в наситено морскосиньо, с яркочервен чорапогащник и ослепително бели кецове, къса дантелена, пърхаща рокличка и възтесничко, изтъркано дънково яке.
Божествена!
А с кого разговаряше Агнес Дейн, широко и благоразположено усмихната, очевидно заинтересувана, въпреки че очите й шареха във всички посоки, търсейки други лапнишарани? Със Стивън и Ник, двамата любители на седмото изкуство, които й бяха послужили за входен билет."

"Ние мъжете сме жалки роби на предразсъдъците - беше й казал той веднъж. - В замяна на това, реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която да не е готова да премахне от корен - няма бог за нея."