Цитати на se7en

Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.

И намирайки бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.

Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!

Кой знае къде е тоя, когото бе избрала със сърцето си. Трябва вече да се е върнал от Сечта, може би е някъде в същата тая степ. Той ще я търси и ще я намери и тогава радост ще смени сълзите, веселие — тъгата, заплахите и тревогите ще отминат веднъж завинаги — ще дойде спокойствие и утеха.

Тъгата си е тъга, но я си пийни с нас медовина, защото няма нищо по-добро от нея срещу мъката. На чаша ще си спомним по-добри времена.

Степта шумеше сладко, от цветята лъхаха силни и упоителни аромати, червените глави на бодлите, пурпурните кичури на ливадарчето, белите перли на ветрогона и перата на пелина се навеждаха към нея, сякаш в това преоблечено казаче с дълги плитки, млечно лице и червени устни разпознаваха своя сестра девойка. И те се навеждаха към нея, сякаш искаха да кажат: „Не плачи, хубавице, ние също сме под Божието покровителство!“

Наглед е весело, а някаква тъга пари сред тая радост, наглед шумно, а колко е пусто, широко, просторно! С кон няма да го прекосиш, с мисъл няма да го прелетиш… освен да обикнеш тая тъга, тая пустош, тия степи и със закопняла душа да обикаляш из тях, да почиваш по техните могили, да слушаш гласа им и да му отговаряш.

Руменина изби по лицето й и от очите светеше гордост, защото тоя рицар щеше да й бъде мъж, а славата на мъжа пада върху жената, както светлината на слънцето върху земята.

А най-лошо от всичко са жените. Те докарват всекиго до гибел, понеже — запомни това — няма нищо по-коварно от жената. Човек и да старее, те пак го привличат…

— Не дай Боже хубостта да ми докара някое зло! — каза Елена. Но все пак тя се усмихваше, понеже възхищението на пан Заглоба приятно галеше женските й уши.

— Хубостта никога не докарва зло и аз съм най-добрият пример за това, защото, когато турците в Галац изгориха едното ми око и искаха да изгорят и другото, ме спаси жената на тамошния паша, и то заради необикновената ми хубост, остатъци от която още можеш да видиш, ваша милост.

Сякаш по него никога не са се мяркали гняв или ярост, или някакво друго зло чувство и тоя човек сякаш беше създаден само за любов и копнеж.

Любовта! — Ох, зная,
от болест по-зла е,
болестта минава.
Здрав ще съм. Но няма
любовта голяма
нивга да забравя.

„Ще ги преследваш — казваше свещеникът — като неприятели на вярата, на отечеството, като съюзници на неверниците, но ще им простиш като хора, които са причинили зло лично на тебе, от сърце ще им простиш и няма да си отмъщаваш. А когато направиш това, аз вече виждам, че Бог ще те зарадва, ще ти върне твоята любов и ще ти изпрати успокоение…“

Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.

Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.

Нищо тъй силно не привързва мъжа към жената, както добрината, която той й е направил.

Няма по-опасно нещо на света от женското ласкателство; ние имаме толкова голяма нужда от тази отрова, че се превръщаме в нейни роби.

— Твоят чар е естествен, затова е тъй опустошителен. Не е ли просто смешно, че една-единствена гънчица прави живота ти тъй лек?

— За бога, какво искаш да кажеш?

— Най-важната причина за желанието ми да те видя отново беше да установя в какво точно се състои твоят чар. Доколкото мога да преценя, дължи се на известна извивка на мускулите около очите ти, която се образува, когато се смееш.

— Да ти кажа ли защо исках да дойдеш тука? Човек идеализира хората, когато са далеч — раздялата прави сърцето ни по-меко. А после, когато ги видим, отново, оставаме изненадани колко много сме си въобразявали за тях. Мислех няколко дни, те ще са ми достатъчни да убия в себе си и последната си привързаност към тебе.

— Може и да ти се видя глупав — каза Чарли с пленителна усмивка, — но изобщо не мога да разбера защо го считаш за необходимо.

— Да, наистина ми се виждаш глупав.

— Добре, тъй да бъде. Но по каква причина искаш да се отърсиш от мене?

Лицето на Саймън стана мрачно, неспокойните му очи защукаха насам-натам, както когато зайци се опитват да избягат от преследвачите си.

— Ти си единственият човек на света, който някога ме е обичал.

Аз трябва да се науча да бъда безчувствен към оскърбления, към пренебрежение и присмех. Духовното ми превъзходство трябва да бъде толкова съвършено, че когато дори ме хвърлят в затвора, пак ще се чувствувам свободен като птичка в небесата. Трябва да стана толкова силен, че като правя грешки, да не се разколебавам, а да извличам поука от тях как именно трябва да постъпвам.

Трябва не чрез разум, а чрез красноречие да подтикваме хората към действие. Човечеството общо взето е до такава степен идиотско, че се оставя с приказки да го водят за носа; и колкото и да е жалко, трябва да се примирим с това обстоятелство, тъй както в киното се примиряваме с мисълта, че филмът трябва да има добър край, за да има успех.