Цитати на djifka

Пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.

Смъртта бе категорична. Всички избори - вече направени без възможност да се поправят.

Докторът каза, че бил болен от сърце, но аз знам че умората го победи. Умира се само от умора. Умората, която ни идва от другите, с която се товарим ние самите, с която ни товарят мислите ни.

Внезапната смърт е най-тъжна. Не ти оставя дори частица време да си припомниш поне най-щастливите преживявания. Не може даже да си помечтаеш за мястото, където се надяваш да се пресели душата ти.

"Толкова не я обичаме, че дори не го крием. Наричаме я "грозната", "неприятната", "неудобната", "елементарната", най-много да й кажем "азбучната". Виж, за лъжата имаме доста по-приятни епитети - "красивата", че и "благородната" й казваме често. Затова лесно мятаме на гръб лъжата и си плюем на петите да избягаме от истината"

"Най-сетне той намери жена, която го убеди, че на света съществува нещо по-важно, по-ценно и по-високо от неговата недостижимост. Какво точно? Тя самата. Само тя. Беше за него утоляване на жаждата, забрава и възкресение, даваше му освобождаване от всичко, прилично на сладка смърт. Тогава той забравяше дори себе си, освобождаваше се от себе си и знаеше само едно: без тази жена не може да живее, без любовта си към нея, без нейната любов светът ще загуби цялата си прелест, всичките си краски и най-страшното – ще загуби бъдещето си. Понеже любовта е като изкуството, обхваща и онова, което реално съществува, и онова, което трябва някога да настъпи."

- че животът е изписал като с четка върху лицето невидимите фурии на сърцето му.

Беше мило, наистина. Дори ненужно мило. От майка си беше научила, че нищо не идва даром на този свят и колкото по-хубаво нещо ти се случи, толкова по-висока е цената, която трябва да платиш.

Морис винаги ѝ беше казал да внимава. Да следи за реакциите на тялото си. Това е израз на собствената ти мъдрост. Обръщай внимание на тревогата, на очакването, на всички чувства, които идват от теб. Те се проявяват в тялото. Какъв съвет ти дават?

Да караш колело, да обичаш и да се усмихваш. Според доня Мару това бяха най-важните неща, които си заслужава да правиш между раждането и смъртта.

Жестокостта на непознатите обикновено не е в състояние да ме разстрои, но добротата на непознатите е странно съкрушително.

Всичко отминава. Умният Човек знае това от самото начало и за нищо на съжалява.

- То лоши люде няма. Людете на се делят на лоши и добри, а на такива дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и тая любов ще остане и на други да даруваш. Тогава живението ти не е за умиране, а за учене. Кога пък небето ти е високо и далечно, като самин вълк си-все гладен и плашлив.

...някои са слабо прости, други са силно прости, а трети па са ептен прости

– Ми да, те и книгите са като людете дето са ги писали. И ако нейде прочетеш в книга человешка, че само в нея е написана истината на истините, бягай, хвърли я, не я чети! Тая книга за добро не е стъкмявана.
Добрата книга – книгата дето с обич ти дума – те кара да мислиш и да питаш. Человешката истина, Велко, се менява както сезоните годишни се меняват. Едно е сега истина, утре пък друго излезе. Всеки в нещо си
вярва спроти неговия си бой, ама колко и голям да е – все е един человешки бой. Затова питай, Велко. Има за толкова неща да се попита, додето сме на тоя свет. Ние сме създадени въпроси да задаваме, а не да знаем. Свобода е да питаш, да знаеш е робство. Защо малко знаеш и грешно знаеш, а се към това привързваш като с букаи.

"Това сигурно е най-голямата трагедия на един човек. Да не е бил обичан, а той самият да не е обичал никого...Да не знае каква е тая работа любовта. Най-голямата и в същото време най-скъпата трагедия. На моето погребение сигурно най - много некой гълъб да долети!"

Хората изграждат доверие помежду си, Еван. Така функционират взаимоотношенията. Или поне такива са истинските взаимоотношения.

Човек най-трудно забравя мечтите си.

...има ли смисъл хората да са живи, ако не си помагат един на друг.

Спира с лице към течението. Затваря очи. През клепките му
преминава изгряващото слънце.
Пуска хартиената лодка и казва:
проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.
2
Из „Аз съм дете на този век“ на Абдул Латиф ал–Лааби.

Поема дълбоко дъх и потапя главата си в Дунава.