Цитати на МаШе

Гневът беше по-лесно поносим от срама.

Ако бремето е твърде голямо и се задържи прекалено дълго, дори любовта се огъва, пропуква се, стига точката на пречупване и понякога се пречупва. Но дори когато е на хиляди парчета в краката ти, това не означава, че вече не е любов.

Знам защо се стремим да запазим живи мъртвите: искаме да ги запазим живи, за да ги задържим при нас.
Освен това знам, че ако самите ние искаме да живеем, идва момент, в който трябва да оставим мъртвите да си идат, да ги пуснем, да им позволим да са мъртви.
Да им позволим да се превърнат в снимка на масата.
Да им позволим да са име в попечителска сметка.
Да ги пуснем по водите.
Това знание не прави пускането по водите по-лесно.

Лудостта отшумява, но на нейно място не настъпва прояснение.

Мисля си, че си позволяваме да си представим само онези думи, без които не бихме оцелели.

Бракът е памет, бракът е време. ... Бракът не е само време:той е, парадоксално, отрицание на времето.

Животът се променя бързо.
Животът се променя за секунда.
Сядаш да вечеряш и животът такъв,
какъвто го познаваш, свършва.

... когато е сам, човек трябва всеки миг да понася несъвършенството си; но двама души не бива да понасят несъвършенството. Очите не са ли дадени, за да бъдат изтръгнати, не е ли дадено за същото и сърцето? Всъщност не е чак толкова опасно, това са преувеличения и лъжи, всичко е преувеличение, единствено копнежът е истински, него не можем да преувеличим. Но дори истината на копнежа не е чак толкова негова истина, а по-скоро израз на лъжовността на всичко останало.

Понякога не разбирам как хората са открили понятието "радост", вероятно са го измислили единствено за да може "скръб" да си има противоположно понятие.

... И все пак сме самотни като изгубени децав гората.Когато застанеш пред мен и ме погледнеш, какво узнаваш за моите болки и какво узнавам аз за твоите? И ако паднех ничком пред теб, заплачех и ти разкажех всичко, какво би узнал за мен повече, отколкото за ада, ако чуеше от някого,че бил горещ и страшен? Ето защо дори заради това ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратите на ада.

Не съществува умиращ, който да пие.

Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво я четем? За да ни направи щастливи, както пишеш ти? Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас. Така мисля.

“Парите са само средство да не мислиш за пари.”

“Но човек се нуждае от известна доза химери. Необходима е мечта, за да се понася действителността.”

“С любимата жена е същото както с родината - загубиш ли я, изпадаш във вцепенение. Мъжът, който е измерил тези бездни на съдбата, може да умре, но ако оживее, той не е същият.”

“Колкото повече се мъчим да виждаме в човек това, което го отличава от другите, което е присъщо единствено на него, толкова по-потресени оставаме, когато открием, че същественото у него е именно това, което е присъщо на другите.”

“Страшно е да чакаш. По-страшно е да не чакаш.”

“- Жените, с които спиш, лесна работа. Опасни са тия, с които не спиш...”

“Зашото и любовта подобно на човека умира, за нещастие, умира в томление и въздишки, пот и гърчове и този, който е допуснал тя да стане толкова силна, че да страда, е по-лош от убиец.”

“Никога не знаем как да постъпим, за да ни обичат - дали да се покажем такива, каквито сме, или да лъжем. Колебаем се между истината и лъжата. Впрочем защо не по малко и от двете, както се случи. Мъчим се да се покажем такива, каквито бихме искали да бъдем, каквито смятаме, че трябва да бъдем в очите на другите, а после си казваме: "Това не съм аз". И тогава се показваме...в най-лошия си вид...най-неприятни... А кой знае дали всъщност това не е средство да ни харесат?”