Цитати на МаШе

“Вдиша дълбоко, ала не напълни гърдите си с въздух, а с молитва.”

“Жените подхващаха песни, отвсякъде долитаха наричания за здраве, знахарки баеха на малки деца, шепнейки едва доловимо. Целият този сговор, една плетеница от думи и вяра, се издигаше нагоре като тънко сукно, с което хората се опитваха да се пришият с Бог и вечността му. Ако той беше милостив, щеше да улови нишките и да притегли към себе си страдалните души. Но ако усетеше, че в това утро в сълзите им имаше повече отчаяние, отколкото гореща молитва, щеше да скъса конците и да остави душите на болните да се обесят на провисналите въжета.”

Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил.

Тъпо е да казвам, но хубави неща ти се случват само ако си добър. Добър? Всъщност искам да кажа честен. Не честен в смисъл да спазваш законите - ще обера гроб, ще свия монетите от очите на мъртвец, ако ми трябват пари за удоволствия. Не, мисълтта ми е, че човек трябва да бъде честен пред самия себе си. Можеш да бъдеш всичко, но не и страхливец, неискрен, двуличен, курва: предпочитам да имам рак, отколкото нечестно сърце. Това не е лицемерие. Чисто и просто практичност. Ракът може да те довърши или не, обаче другото направо те унищожава.

Откакто съм възрастен, вече не плача и не се смея.

Засаждам преживяванията си като диви лози и ги наблюдавам как растат.

Така става с хората, които се поддават на изкушението на дявола: в пъклените си дела те надминават дори дявола.

Защото народът няма никаква представа за причините, които карат един могъщ господар да помага на дребните и безсилните. Народът иска просто да вижда "добър господар" - и в детинското си доверие към могъщия народът често е по-благороден от онзи, в чието благородство наивно вярва. Най-съкровеното и благородно желание на народа е господарят му да бъде справедлив и доблестен. И той жестоко си отмъщава, ако господарите го разочароват - като дете, което строшава примерно локомотивчето си, защото то веднъж е отказало да действа. Затова на народа трябва да се дават стабилни играчки, като на децата, и справедливи господари.

Амбициозен е плебеят. Истинският аристократ е анонимен. Съществува някаква сила във вродения аристократизъм, която е по-мощна от блясъка на славата и успеха, от величието на победителя. Амбицията, както казах, е качество на плебея. Той няма време. Не може да дочака почестите, властта, признанието, славата. А аристократът има време да изчака, дори да остане на заден план.

Всичко в живота остарява и се износва: и думи, и ситуации. Всички подходящи моменти веднъж вече са се появявали. Всички думи веднъж вече са били казани. Не мога да повтарям думи и ситуации. Все едно постоянно съм облече в износени дрехи.

Щастлив те прави онова особено щастие, което идва преди самото щастие.

Et tamen dies oritur. / и все пак се съмва/
Това би трябвало да се каже в ден като този.
Зората изтласква лятната нощ, блясъкът на младото слънце наднича и се разстила на всички страни - денят безмилостно настъпва.
И все пак се съмва. Изговарям това и ми се струва, че в тази единствена дума - все пак - и в това, че е подчертана, се съдържа цялата тежест на човешкия живот.

Само активните хора с тяхната борбеност и дързост движат живота напред, но само пасивните и тяхното търпение и доброта го правят възможен и поносим.

Ако слънцето на родния край напусне човека, кой ще му свети по пътя на връщане.

Будиш се посред нощ, обезумял, потен, без дъх и с мътна мисъл, успокоиш се и отново потъваш, и така по няколко пъти идваш на себе си, без сам да знаеш кой от тези аз си наистина ти.
Напразно се мъчиш да събереш дребните късчета на този разбит свят и отново да съставиш някаква реалност, в която може да се живее. Всичко, което е факт, личност, дата - е непоносимо, а дъхът и почвата под краката изчезват от хаоса. Няма те- изобщо. За какво да се заловиш, къде да се притаиш? Как да надмогнеш мига, в който вече си започнал да живееш, без той да бъде последният?

Когато дойде време за завръщане, подреди нещата си в неголям куфар; всичко онова, което носиш винаги със себе си, за да ти послужи в обичания живот. Не се бой от онова, което там някъде те чака, и не съжалявай много за това, което оставяш тук, на морския бряг, защото той и без това не е твой постоянен покрив. Но като невидим багаж, без тегло и без обем, вземи късче от небето между клоните на пиниите, терасата с трите колони и каменната маса със зелени росни смокини, чаша гроздова ракия, къшей топъл хляб и добродушния нож край него. Към това сами ще се принадят клонка розмарин, две-три лаврови листа, стръкче ангелика и малко морска сол, от която се беше задавил при последното си къпане.
Нека това бъде споменът, който ще те придружава дни или месеци, докато не дойде време да отстъпи без капка съжаление мястото си на друг спомен за някой нов, различен свят.

Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък...

Странно колко мъничко е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно - колко често точно това мъничко ни липсва.

Толкова много са нещата от живота, от които сме се страхували. А не е трябвало. Трябвало е да живеем.

...скуката полека се превръща в пустиня.