Цитати на МаШе

Не съществува умиращ, който да пие.

Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво я четем? За да ни направи щастливи, както пишеш ти? Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас. Така мисля.

“Парите са само средство да не мислиш за пари.”

“Но човек се нуждае от известна доза химери. Необходима е мечта, за да се понася действителността.”

“С любимата жена е същото както с родината - загубиш ли я, изпадаш във вцепенение. Мъжът, който е измерил тези бездни на съдбата, може да умре, но ако оживее, той не е същият.”

“Колкото повече се мъчим да виждаме в човек това, което го отличава от другите, което е присъщо единствено на него, толкова по-потресени оставаме, когато открием, че същественото у него е именно това, което е присъщо на другите.”

“Страшно е да чакаш. По-страшно е да не чакаш.”

“- Жените, с които спиш, лесна работа. Опасни са тия, с които не спиш...”

“Зашото и любовта подобно на човека умира, за нещастие, умира в томление и въздишки, пот и гърчове и този, който е допуснал тя да стане толкова силна, че да страда, е по-лош от убиец.”

“Никога не знаем как да постъпим, за да ни обичат - дали да се покажем такива, каквито сме, или да лъжем. Колебаем се между истината и лъжата. Впрочем защо не по малко и от двете, както се случи. Мъчим се да се покажем такива, каквито бихме искали да бъдем, каквито смятаме, че трябва да бъдем в очите на другите, а после си казваме: "Това не съм аз". И тогава се показваме...в най-лошия си вид...най-неприятни... А кой знае дали всъщност това не е средство да ни харесат?”

Лесно е да си кажеш: "Заминавам" , но ако отведеш със себе си и този заради когото заминаваш?

“Но ако човек не е устроен така, че пред най-голямата заплаха да набира смелост и да успява да надвие несигурността с последната жива клетка от тялото си, в която е скътал надежда, този свят отдавна да бе останал само със сушата, морето и рибите. А ако човек винаги се опитва да чертае ясен план за това, което предстои, никой никога нямаше да направи първата крачка за каквото и да било. Защото смелостта не е да поемеш към ясната трудност, а да се впуснеш там, където е съвсем тъмно, дълбоко и непознато. Без да е подправена с лудост, смелостта бързо се превръща в страх.”

“- Силата и дарбата идват от Бог, но формата идва от ръката на човека. ...
- Мисълта я води ...
...
- Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето. В твоя и в моя занаят колкото повече си видял с очите си и колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти!”

“Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго. А страховете са тъй многобройни и тъй многолики - като молещите се, събрани в притвора на черква при богослужение. И те със свещ намират пътя към пезула, отзад при олтара, където лежи свещеният потир. Влизат и посягат не към чашата, а към заветното място, на което тя стои. Промъкват се там и го обитават, докато някой друг, по-силен, не ги пропъди.
...
До всеки страх като черна вещица вървеше вината и го поеше с капки зехир. А тя имаше онази непресъхваща сила да се саморажда от широкото поле на човешката съвест, където час по час падаха семенцата на чуждите очаквания, общите привички и старите закони. И когато страхът и вината се смесеха, раждаше се гняв, яд и злост.”

“... - Бог бе свидетел - толкова нежност има само под бялото крило на лястовицата, която пази рожбата си, с толкова чисти сълзи плачат само ангелите и толкова заряд има само в слънцето рано сутрин, когато напуска златните си сараи и тръгва по небето.”

“Нямаше и повече грехове за изкупуване, отдавна бе разпродала всичко от тезгяха на душата си. Останаха само горчилката и празнотата, а те бяха ненаситни безсмъртни вещици - първата хранеше втората час подир час, после излизаше на нивата на сърцето ѝ, жънеше с черния си сърп и малкото добро зърно, останало там, сдъвкваше го стръвно и отиваше да го изплюе в жадната паст на посестримата си.”

“Паницата е голяма, колкото човек, гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа - храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш шепа храна и за другия" , така мереше Велико живота и хората за своите двайсет и пет лета.”

“Дивно е майчиното сърце, което дори окъпано в най-кървавата болка, намира утеха. От утеха се ражда светът и човекът роден от утеха, а не от любов, е. Самата любов е утеха и утехата също е любов, ала тя е и повече. Утешаваме, когато лекуваме. Лекуваме, за да спасим.Спасяваме, защото обичаме. Обичаме, защото има какво да дадем. Даваме, защото сме дарени с повече живот. Ето това е утехата - живот в повече.”

“Щом пропяха първи петли, ангелско крило облъхна небето и прокара светла пътека. По нея от дъното на небосвода се търкулна слънцето. Излезе мокро като новородено и посипа с роса земята. Капките звъннаха като камбанки и молитвената им песен надигна всичко живо.”

“Колко странно е човешкото сърце-колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира.”