Цитати на МаШе

“Поражение...Победа...Аз не умея да си служа с тия формули. Има победи, които въодушевяват, има други, които израждат. Поражения, които убиват, и други, които пробуждат. Не в различните състояния е изразен животът, а в движенията.
Единствената победа, в която не мога да се съмнявам, е победата, която е скрита в силата на семената. Посеяно в широките черни земи, семето скоро става победоносно. Но трябва да изтече времето, за да присъстваме на неговото тържество в житото.”

“Животът винаги кара формулите да се сгромолясват. Поражението въпреки отвратителните неща, които носи, може да стане единственият път към възкресение. Аз знам, че за да се създаде дървото, едно семе се обрича на изгниване. Първото действие на съпротива, щом е дошло много късно, никога не печели. Но то е пробуждане на съпротива. Може би от него ще излезе, както от семето, едно дърво.”

“Дават ви седем букви. Седем букви от библията. Възстановете ми с тях библията.”

“Нашият свят е направен от механизми, които не прилягат точно едни на други. Не е въпрос за материалите, а за часовникаря. Липсва часовникарят.”

“Животът създава реда, но редът не създава живота.”

“Ние, хората, си придаваме много важен вид, но в дъното на сърцето винаги чувстваме и колебанието, и съмнението, и тъга...”

“Възрастта на човека е нещо, което прави впечатление! В нея се събира целият му живот. Неговата зрелост се създава бавно. Тя се е създала въпреки толкова превъзмогнати пречки, въпреки толкова тежки, излекувани болести, въпреки толкова успокоени болки, въпреки толкова преодолени отчаяния, въпреки толкова рискове, повечето от които не са били осъзнати. Тя се е създала въпреки толкова желания, толкова надежди, толкова съжаления, толкова забрави, толкова любов. Възрастта на човека - това е значителен товар от опити и спомени! Въпреки ямите, друсането, коловозите човек е вървял напред криво-ляво като някоя издръжлива гальота. И сега, благодарение на упорито съгласуване на щастливи случаи, стигнал си най-после дотук. Имаш тридесет и седем години. И издръжливата гальота, ако е рекъл бог, ще отнесе още по-далеч своя товар от спомени.”

“Важното бе същността. Човешкото тесто.”

“Защото пустинята не е там, дето хората смятат, че е. Сахара е по-жива от някоя столица и най-претъпканият град опустява, щом съществените полюси на живота не са вече намагнитени.”

“И тъй като пустинята няма никакво осезаемо богатство, тъй като в пустинята няма какво да се види, нито да се чуе, принудени сте - защото вътрешният живот не само не заспива, а се засилва - да признате, че човекът е вдъхновен на първо място от невидими привличания. Човекът се управлява от духа. В пустинята аз струвам толкова, колкото струват моите божества.”

“Същественото е, че някъде се намира онова, от което човек е живял. И обичаите, и семейният празник. И къщата на спомените. Същественото е да се живее за връщането...”

Понякога не мислех за нищо, а понякога си мислех за живота. Поне имах живот. Какъв живот? Живот. Живях. Не беше лесно. И все пак. Открих колко малко е това, което го прави непоносим.

Научил се да живее с истината. Не да я приеме, а да живее с нея. Все едно да живее със слон. Стаята му била малка и всяка сутрин трябвало да се промуши покрай истината, за да отиде до тоалетната. За да стигне до гардероба за чифт прани гащи, трябвало да пропълзи под истината и да се моли, че тя няма да избере точно този момент да седне върху лицето му. Нощем, когато затворел очи, я усещал надвиснала над него.

... има два вида хора: такива, които предпочитат да бъдат тъжни в компания, и други, които предпочитат да тъгуват сами.

Дори сега все още не съществуват всички възможни чувства. Все още има такива, които са отвъд нашите сетива и въображение. От време на време, когато се появи нова мелодия или картина, или друго нещо, което сме неспособни да предскажем, да си представим, а още по-малко опишем, на света се появява ново чувство. И тогава, за милионен път в историята на чувствата, сърцето ускорява ритъм и поема удара.

До тоалетната имаше телефон с монети. Бръкнах в джоба за монета и се обадих на Бруно. Звънна девет пъти. Момичето със синята коса мина покрай мен на път за тоалетната. Усмихнах ѝ се. Изумително! И тя ми се усмихна. На десетия път той вдигна.
-Бруно?
-Да?
-Не е ли прекрасно да си жив?
-Не, благодаря. Нищо не искам.
-Не се опитвам да ти продавам нещо! Лео съм! Слушай. Както си пиех кафето в "Старбъкс", внезапно ме блъсна в гърдите...
-Кой те е блъснал?
- Уф, слушай! Осъзнах колко е хубаво да си жив. Жив! И ми се прииска да ти кажа. Разбираш ли какво ти казвам? Че животът е красив, Бруно. Красив и безкрайна радост.
Пауза.
-Добре, Лео, както кажеш. Животът е красив.
-И безкрайна радост - добавих.
-Да, точно така. И безкрайна.
Зачаках.
-Радост.
Тъкмо да затворя и Бруно се обади:
-Лео?
-Да?
-За човешкия живот ли става дума?”

Обикаляше из къщата по пеньоар на червени цветя и навсякъде след себе си ръсеше смачкани листове. Преди татко да умре, беше по-подредена. Сега обаче, ако човек искаше да я намери, трябваше просто да следва изподрасканите страници и в края на дирята бе тя - загледана през прозореца или в чаша вода, сякаш в нея има риба, видима само за нейните очи.

"Кога ще проумееш, че за някои неща няма думи?"

Имало едно време момче. Живеело в село, което вече не съществува, в къща, която вече не съществува, пред една поляна, която вече не съществува и където можело да се открие всичко и всичко било възможно. Пръчката ставала сабя. Камъчето - диамант. Дървото - замък.

Имало едно време момче, което живеело през поляната от едно момиче, което вече не съществува. Измисляли си хиляди игри. Тя била кралицата, а той кралят. На есенната светлина косата ѝ блестяла като корона. Двамата събирали света в малки шепи. Когато небето притъмнявало, се прибирали със сухи листа в косите.

Имало едно време едно момче, което обичало едно момиче, а смехът ѝ бил въпрос, на чийто отговор той искал да посвети живота си

“Сри Рамакришна е казал : Не търси просветление, освен ако не го търсиш така, както човек с коса в пламъци търси езеро.”