Цитати на mishela

После, съвсем внезапно ми стана ясно, че винаги е жестоко, когато поледите на другите спират отгоре ни, дори и ако става дума за благонамерени погледи. Превръщат ни в артисти. Вече не можем да стоим там единствено заради себе си,трябва да присъстваме и заради другите, които успяват да ни отвлекат от собствената ни същност. И най- лошото, ние трябва да се правим, че сме нещо опредлено. Другите го очакват. А може изобщо да не сме това, за което се представяме.

...дъщеря ми е същество, което се състои от различни пластове; направена от много душевни слоеве живее на различни нива, в които може да влиза и от които може да си тръгва, а сега отново се бе върнала на онова ниво, което дълго време бе оставила пусто и неосветено, малко като празен перон на изоставена гара.

Той явно я повика или може би тя самата е искала да го погледне още веднъж- пред вратата се обърна, двамата като по команда вдигнаха ръка и така, неподвижно, я държаха, сякаш от разстояние си предаваха нещо от длан в длан...

Вера вървеше мълчаливо, унесена в мисълта за странната избирателна способност на вятъра, който пренася човешките животи от място на място... И никога не успя да я домисли докрай...

Когато съм страшно уморена си спомням гъстия мед на ташкентското слънце... Керамичния блясък на лозовите листа, тежките буци на кехлибарените, сълзящи на среза сушени пъпеши, светещата отвътре златиста плът на кайсиите, сладката отпуснатост на черната чепка грозде с жълтите пръски на кръжащите оси.
От къщи трябва да излизаш заредена с топлина... - и до днес ми е топло , благодарение на СЪздателя.

- Запомни, момиче: нейно величество дневната светлина! - весело и строго извика Стасик. - Веднъж и завинаги си го втълпи в главата, че електрическото осветление е противопоказно за живописта! То изопачава цветовете. Само дневната божия светлина! - Патерицата излетя нагоре и гуменият и накрайник се насочи към тъмния прозорец. - И нищо друго... Настроението ти ще зависи от времето навън, ще трябва да свикнеш. И още нещо- подсмихна се той, - свиквай със самотата. Това ще е за дълго, за цял живот.
- Защо? - тихо се изненада Вера. Изненада се и защото вече се беше досещала.
- Защото като всеки художник ще бъдеш нетърпима. Ти и сега не си цвете, но ще става по- лошо. Тази професия не е галантна, с годините човек си изгражда тежък характер... ще мислиш и ще говориш само за работата си, а това е скучно- на кого му е изтрябвала такава жена и кой ще те търпи?

Вера никога вече не си го спомни. То отпадна, откърти се от нея като коричка на зараснала рана. Колкото повече месеци и години минаваха след неговата смърт, толкова по- радостни и живи бяха мислите и за Стасик- за силния, много силен човек с патерици.

Сигурно човек е склонен да се привързва към местата от своето детство и младост... МОже би защото там като в огледало. като по повърхността на езеро е запечатан образът му от годините, когато е бил щастлив...Ами ако и огледалото вече го няма? Ами от лицето на земята са изчезнали улиците и сградите, дърветата и хората, които те помнят? Не бива така... Градовете трябва да живеят дълго - повече от хората. Те трябва да се променят постепенно и величаво, да се строят стабилно, а не набързо, улиците и площадите да се именуват веднъж и завинаги, паметниците да са непоклатими... Лошо е , когато човешката памет надживява паметта на града, особено ако е такъв обаятелен и милосърден , какъвто беше Ташкент- приютил и опазил всички нас, а ние него - не...

...да поближеш ескимо ( отгоре хрупкав слой шоколад, вътре щом само го отхапеш- каймачено- кристални бучици; после обстойно да облизваш плоската, лошо рендосана клечка, която може да одраска езика ти).

Мъжът не осъзнава любовта в сегашно време.

Прави любов с него, сякаш подлага под главата му ментова възглавница. Сякаш довършва живота му с окончателен жест. Подарява му не само безсмъртие, но и ироничното му обяснение.
Насочва го из себе си с лекотата на лоцман, който и насън вижда подводните скали на пристанището.За миг не забравя крехката материя, от която е изплетен този мъж. Всеки мъж.
И всеки следващ.
Дори когато стене от възбуда, тя чува бъдещите му стонове. Усеща вкуса на сълзите, които ще пролее за нея. Нищо от това, което му дава сега или ще му даде в миговете напред няма да замести отсъствието и. Липсата. Празнотата.
Знае това. Свикнала е. Нищо не може да направи.
Както и не прави.
Освен любов. Сред липсата на въздух в Атина.

Прави любов с нея, сякаш иска да я изличи. Да я разпадне на атоми, вопли, оргазми. На слюнка, сълзи и влага. Да я изпари като капка мляко върху гореща печка.
И после да знае, че я няма. Да не стои пред очите му като огромна въпросителна, на която не може да отговори. Или не иска, защото знае отговора.
Люби я, сякаш изкачва връх. Лагер след лагер. Усилие след усилие. Сякаш върхът има стигане и победата си заслужава.
Присъствието и е бездна, която го плаши. Врата, от която лъха хлад. В нея има познание, на което не е способен, но което- сигурен е, съществува. Място, от което извира ирония. Спокойствие. Липса на тремор в ръцете.
Отсъствие на страх.

Само Господ има нерви за секундите.

- Не смея да родя дете в тоя свят...После не вярвам,че ще съм способна да държа новородено, ще се страхувам. А ти защо го искаш?
- Защото ми се ще да видя в небето едно хвърчило- казвам, без да зная какво съм казал.

Говори колкото ти се ще, Рафаела, изливай сърцето си, докато е живо, всички сме приятели впуснали се на пътешествие в една карета без колела.

Едно щастие направено от нищо, неочаквано и бездънно.

Спомням си едно коляно,което галех с ръка. Всичко отмина, без да забележа. Така да е, карай да върви. Животът е склад от празни консервени кутии с неосъществили се възможности. Ние сме това, което сме успели да грабнем от живота.

Вие, жените, сте изменчиви, готови да улавяте живота, да се изпълвате с пеперуди. Ние, мъжете, пълзим, строени като червеи по вашата стена.

И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята. С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека.

СЛушай, няма такава война, която може да сложи край на всички войни- казва ми Враната. - Войната поражда война. Тя лочи насилствено пролята кръв, храни се с наранена плът. Знай,че войната е съвършено същество.