Цитати на Серафина Пеккала

— Градината на Бога — повтори объркан Гарати. — Какво искаш да кажеш за Божествената градина, Олсон?
— Пълна е. С бурени.

Всички тези романтични глупости… знаеш ли, истина са. Поне за някой, поне за малко, но е така. И с мен беше така.

Донякъде спомените са като пътя. Тук, в този момент всичко е реално и истинско, но пътят от девет тази сутрин е някъде далеч назад и съвсем незначителен.

Хич не ти харесва мисълта, че можеш да умреш, а? Така ли е, Олсон? Или както бе казал поетът: „не смъртта, а забравата вечна в гроба е страшна“.

Това, което искам да кажа е, че трябва да живееш докато можеш. Ако хората можеха да живеят така, ден за ден, щяха да са далеч по-щастливи.

Гарати се зачуди какво ли ще е да си лежиш в най-голямата, най-прашната библиотечна тишина от всички възможни, потънал във вечен сън под вкочанените клепачи, облечен в единствения си официален костюм. Без тревоги за пари, успех, страх, радост, болка, мъка, секс или любов. Абсолютна нула. Без баща, майка, приятелка или любовница. Мъртвите са сираци. В компанията на вечната и абсолютно тишина. Край на агонията на движението, край на безсмисленото влачене по пътя. Покой за тялото, неподвижност и ред. Абсолютния мрак на смъртта.
Какво ли ще е това? Какво ли ще е, по дяволите?

Няма друг начин да се спасиш. Глупаво е да се опитваш дори. Не можеш да се справиш с гниенето. Не и в този свят.

Всичко това е гадно. Всичко е лъжа. Строиш живота си на нещо… опираш се на нещо… и след това не го искаш. Не е ли отвратително, че всички велики истини, всъщност са гадни лъжи?

— Очаквах такива думи — каза демонът. — Хората ненавиждат злощастните. Как ли мразят мен, който съм по-нещастен от всяко живо същество.

Уви! Защо човек така се гордее с чувствата си, които го извисяват, над животните? Та те само множат броя на нашите нужди. Ако се ограничаваха само с глада, жаждата и похотта, щяхме да сме почти свободни, а ето че сме подвластни на всеки повей на вятъра, на всяка случайно произнесена дума или спомен, предизвикан от нея.

Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?

Изслушай ме, Франкенщайн! Ти ме обвиняваш в убийство и в същото време се готвиш със спокойна съвест да убиеш сътвореното от самия теб същество. Ето каква е вашата прехвалена човешка справедливост!

Уви, Виктор, когато лъжата изглежда толкова правдоподобна, кой може да вярва в щастието?

Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата.

Поучете се ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.

За да проникнем в тайните на живота, трябва първо да се обърнем към смъртта.

Лош е онзи химик, който се е посветил единствено на своята област. Ако желаете да станете истински учен, а не просто дребен експериментатор, съветвам ви да се заемете сериозно с всички клонове на естествознанието, включително и математиката.

Усилията на гениите, дори когато са насочени погрешно, почти винаги в крайна сметка служат за благото на човечеството.

Това бе моята поука — да свързвам злото с увлечението по науките, а щастието — с тяхното пренебрегване.

Невежият селянин наблюдава стихиите, които го обкръжават, и е запознат с тяхното практическо приложение. Ала и най-ученият философ знае само малко повече. Той е разбулил донякъде лицето на природата, но безсмъртните й черти си остават за него чудо и мистерия. Може да дисектира, да анализира, да назовава; но що се отнася до вътрешните причини, до вторичните и третичните ефекти, тук той е изцяло несведущ.