Цитати

Възлюбена лочеше любовта на Сете като мляко ...

Белите смятаха, че независимо от обноските под черната кожа винаги дреме дивата джунгла. Неудържими, буйни потоци, крещящи скокливи маймуни, сънливи змии, оголени зъби, готови да се впият в крехката им бяла плът. И донякъде сигурно имаха право.

... човек гледаше да се съхрани и да обича нещо малко. Например избираш си най-най-малката звездичка и си лягаш, извил глава така, че да можеш да я съзерцаваш от канавката, преди да заспиш. Хвърляш ѝ няколко погледа крадешком сутрин, когато те оковават. Избираш все нещо дребно. Стръкчета трева, гущерчета, паячета, бръмбарчета, някое мравуняче. Но жена! Дете! Брат! Такава голяма любов направо би те убила в Алфред, щата Джорджия.

Може би именно тази усмивка, а може би и безрезервната любов в очите му - така неприкрита и естествена както обичта в очите на коня, праведния или детето, любов, която с нищо не си заслужил ...

"Ако вагината ви можеше да говори, какво би казала с две думи?"
По-бавно!
Това ти ли си?
Нахрани ме!
Искам.
Вкусничко..
О, да!
Давай пак!
Не, оттатък.
Оближи ме!
Спри!
Смел избор!
Помисли пак!
Още, моля.
Прегърни ме!
Хайде да си поиграем.
Не спирай!
Още, още!
Помниш ли ме?
Заповядай вътре.
Още не.
О, мамо!
Да, да!
Разклати ме!
Влез на свой риск!
О, Господи!
Благодаря ти, Боже!
Аз съм тук.
Хайде, давай!
Намери ме!
Благодаря.
Бонжур.
Прекалено твърдо.
Не се предавай.
Къде е Брайън?
Така е по-добре.
Да, там. Там!

Тъй като, сами разбирате, тя не можеше да си отговори, нямаше никакво значение как ще подреди въпроса.

Снежните парцали се сипеха едри и тежки като монети. Но не звънтяха като тях и това винаги го учудваше. Не падаха дори като дъждовни капки, а се стелеха като тайна.

Следобед е. Навън все още е светло, но в бараката е мрак. Няколко слънчеви лъча успяват да се процедят през покрива и пролуките в стените, но това усилие съвсем ги е изтощило и те се отпускат вътре съвсем обезсилени.

Какво прозря до днес?
Че шествието на живота неизменно продължава и жестокостта се храни от страданието?
Нима бе неизвестно
без твоите усилия, че хорските дела изтичат,
че миналото се сражава
с настоящето в душите
и ни убива зад гърба тъй лесно?

.. И нищета са твоите богатства,
защото не познаваш своя собствен цвят.
Време е да разбереш:
смъртта е разрешена всеки му,
ала животът - на малцина.

Да почнем всичко отначало
и да направим следващата крачка,
без да разпъваме телата, без да убиваме сърцето.
Да отстоим до край съдбата си,
дори да ни замерва с камъни.

Слънцето превръща
сънищата ни в материя, която
пуска кръвожадни корени в духа.
За примамка на летящи птици
служат птици, от които
светлите криле са отлетели.

Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

... настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост!

Слушах я, както се слуша приказка, но в същото време чувствах, че се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата ѝ! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен.

Емоционалната памет не е мъжко качество.

Но тогава разбрах, че никой човек не може да намери спасение така, както си е, счупен на две, сам. Животът има край тук, на земята, защото е начупен, накъсан на несметно много фрагменти. Но всеки, който като мен е познал съвършеното сливане, онова неразбираемо за човешкия ум и опит съединяване, знае, че от определено ниво животът вече никога не свършва, че човек умира, защото е сам, разделен, разчупен на две, но посредством една велика прегръдка той открива себе си като вечно, автономно и космическо същество ...

... на лицето ѝ се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга...

Понякога погледите ни се удрят толкова неумело в огледалото на очите на обичаната жена, че го замъгляват; или пък, още по-лошо, правят очите непроницаеми ...

... хиляда мили път започват от една стъпка.