Цитати

Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка.

Има неща, отнасящи се до нас, от които трябва да се отървем; има неща, които трябва да променим. Но в същото време не е необходимо да бъдем твърде отчаяни, безмилостни, заядливи. По пътя към полезността и щастието много от тези неща ще се променят сами, а върху другите може да се работи пътем.

... няма умение, което да е твърде безполезно, твърде противно или твърде незначително. Зависи само какво правиш с него... лошото може да бъде суровина за доброто.

...докато удрянето по клавишите на пианото може и да вдига шум, то премахването им не способства особено за създаването на музика.

... средствата за комуникация са достигнали ново ниво. Може би в скоро време хората ще си присаждат постоянна слушалка , за да си телефонират, когато спят, когато сънуват, когато се забавляват с навирени крака ... Никога досега те не са си комуникирали толкова много и никога не са се слушали един друг толкова малко.

Звезда
на Петя Дубарова

Веднъж ослепи ме и падна
над мене гореща звезда,
звезда искрометна и млада,
стопи е за миг в нощта -
без следа! ...

Прекъсна дъха ми, когато отмина,
затичах се бързо - с ръце да я стигна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе? ...

И оттогава тъгувам и викам -
къде си, къде си, звезда?...
Безкрайно далечна и земна,
остави във мен следа -
в мен следа!

По тебе ще тръгна - света ще обгърна,
ще бродя безсънно - в нощта да те върна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе? ...

Съветват ме да стъпя на земята,
да съм нормален и практичен мъж.
А аз сънувам - винаги богато -
как крача мокър под неспиращ дъжд!

Обичам да обичам -
внезапно, безизходно,
обичам да обичам -
безподобно.
из "*** Над мене си като небе..."

ОБИЧ

Не се сърди, не се сърди,
винаги си бил дете голямо,
капризен, гневен и ревнив -
гледаш през сърдитото си рамо!

Не ме вини, не ме кори -
тежкият ти поглед ме смразява,
Едва-едва, думите преглъщам -
думите горчиви,
Едва-едва, дните отминават-
дни немилостиви!

Луд съм, изумявам щом те видя -
от любов изгарям,
от любов изгарям -
цяла те изпивам -
жаден все оставам,
жаден все оставам!

Не се сърди, не се сърди -
винаги си бил дете голямо,
добър и нежен, и свенлив -
топлиш ме през силното си рамо!

Не ме виниш, не ме кориш -
светлият ти смях ме напоява!
И как така всеки ден по нещо
в тебе аз намирам
И как така всеки ден по-малко
аз те преоткривам!

Луд съм, изумявам щом те видя-
от любов изгарям,
От любов изгарям -
цяла те изпивам -
жаден все оставам,
жаден все оставам! ...

РОЖДЕСТВО
На Ваня
Звън дочух — далечен звън,
звън — внезапен и тревожен.
Камбана влезе в моя сън
и ме погали спомен...

Звезда над мене изгоря,
нощта от болка потрепери.
Прошепна хор — във храм аз бях,
дете бях и се молех!

Запалих свещ от друга свещ,
ръка целунах на старица.
И нещо скъса се във мен,
като в ранена птица...

Глас забравен — нощен глас —
дочух камбаната да плаче,
с душа горчива като мен —
с душата на сираче!

Забравих страх, усетих Бог —
и светлината ме прегърна...
И времето за дълго спря —
аз в себе си се върнах...

"Горките деца! - помисли си той. - Но в крайна сметка напълно нормалните хора са рядкост в образованието и дали пък не е естествено и за предпочитане децата - тези безумци, които търпим сред нас - да бъдат възпитавани от особняци?"
из "Девойката и смъртта"

Лятото се изниза в сияние на слънце и любов ...
из "Девойката и смъртта"

... като се бе посветила на смеха и риданието - две действия, които издаваха бунта, отдалечаването, затварянето на едно същество в себе си. Времето, което най-добре подхождаше на това непокорно държане, бе сухият и сияен студ, внушаващ мисълта за оголена, замръзнала, втвърдена и блестяща природа.
из "Девойката и смъртта"

Едно будно, любознателно, прекалено зряло лице би било голямо нещастие за голото тяло. Би го лишило от същината му. Тялото би станало нищо и никаква подпора на тази насочена върху нещата светлина, като кулата на фар, която потопена в нощта, съществува единствено за да размахва в небето въртящия фенер.
из "Саваните на Вероник"

... фотогеничният човек изненадва онези, които го познават, но за пръв път виждат фотографиите. Те са по-красиви от него, сякаш разбулват една хубост,останала дотогава скрита. А всъщност снимките не разбулват тази красота, те я създават.
из "Саваните на Вероник"

Човекът от телевизията има само едно лице - своето собствено. Човекът от радиото имаше образа, който неговите слушатели и слушателки му приписваха само по интонациите на гласа.
из "Тристан Вокс"

Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет, нямаш милост към по-слабите.
из "Очила"

Обичам да ходя пеш ...
Има и един особен вид подвижни тротоарни плочки, под които се крият неподозирани количества водни богатства. Осъзнаваш го чак когато стъпиш върху плочката и водните богатства весело блъвнат върху крачола ти. Изобщо - много са радостите на пешеходеца. Те правят живота му интересен и непредвидим.
из "Улицата"

В какъв грозен свят сме пратили това дете.
Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?
Що за простотия е това: Колко обичаш някого?
Колко! Колко! Колко! Колко!
Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.
Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко?
из "Зимна ябълка"

Какво да правя? Сред големия безпорядък продължавам да вярвам, че съм ветропоказател и след толкова въртене трябва да укажа някаква посока.