Цитати

Съботната вечер преди заминаването дойде с мирис на зрели смокини. За една нощ плодовете прибраха в зелените си мехчета топлите ветрове и слънчевите лъчи и сега изпускаха опияняващо ухание на уморено лято.

Призоваваха боговете за помощ и съчувствие; в следващия миг ги обвиняваха и проклинаха сляпата им жестокост.

Всички, с изключение на Габриела и Николас, помогнаха разрязаният от метала крак на Франк да бъде увит сравнително неподвижно със сцепена надве фланела и ролкща изолационна лента вместо бинт. Крайният резутат бе, еч Франк изглеждаше обут в черен кавалерийски ботуш.
- Липсва ти само патерица и папагал на работо, за да приичаш на Джон Силвър от „Островът на съкровищата” – възкликна донякъде възхитено хлапето.
- Само да не стане като в „Повелителят на мухите” – мрачно вметна Николас....

Прави стояха само Армандо и Алекс, като за хлапето не бе сигурно дали го прави от кураж, или просто се бе вкаменило от ужас.

Редно е да кажем как лодката получи своето име...
...В едно обаче старите рибари бяха единодушни: всеки предлагаше за име на лодката това на жена си. Тези гръцки жени не се качваха при мъжете си дори за кратка разходка. Причината за ожесточените разпри относно името на прясно боядисания морски съд остана неразбираема за момчетата; най-вероятно защото не бяха женени от 30, 40, 50 години, когато имената на лодките стават толкова важни, особено ако те няма вкъщи от ранна утрин до залез – слънце, дори и в неделя.

Атомите му се разлетяха във вечерния въздух. После пак се събраха в тринадесетгодишното прегърбено тяло, внезапно пронизано от мисълта, че любовта някак си е по-голяма от сърцето, което човек носи. Как бе възможно това!
Николас се облегна на стената и се разплака.

Най-много смях предизвика кир Ставрос. Пърпорещ с моторчето, той се появи с триметрова мачта, пъхната под дясната му мишница и облегната на кормилото. Ако някой от капитаните бе чел книги в младостта, а не бе вадил по 20 километра мрежи на ден, за да изхранва семейството си на това захвърлено в морето парче варовикова скала, то в спускащият се от хълма с мачта под мишница кир Ставрос биха могли да видят героя от Ла Манча, устремил се срещу всички вятърни мелници и срещу всички, които не вярват във вятърни мелници, и, които, в крайна сметка, не вярват в нищо, най-малкото – в себе си; и понеже не бяха чували за Дон Кихот, капитаните се смяха на кир Ставрос през целия ден, а на вечерта мачтата бе изправена насред палубата като тънка свещ в пита на прощъпалник.

На небето Господ правеше хляб и, както винаги през юли и август, бе забравил вратичката на пещта отворена...
... Над целия този свят Господ бе опекъл хлябовете си и ги поръсваше с подправки, та въздухът се преизпълваше и ухаеше на суха мента, див копър, дафинов лист и канела.

Айнщайн е мечтал за длъжността надзирател на фар ...

Какво да се прави, възпитанието е винаги малко или много спектакъл.

Това е той, главният възпитателен момент - ИЗПРЕВАРВАЩО ОДОБРЕНИЕ:
... Ти ще можеш това !

Някъде около 12-ата година, самооценката навлиза в ново качество. Взривна вълна от сравнения, от безпомощен самоанализ ...
За момичето:
красива ли съм или симпатична?
симпатична или горе-долу?
горе-долу или грозотия?

Детето има нужда от отдих не само от заповедите, разпорежданията, уговарянията, похвалите, порицанията и прочие; то има нужда от отдих и от каквито и да е въздействия и обръщения, нужни са му периоди, в които да бъде в психически вакуум, възможност от време на време напълно да разполага със себе си - с една дума нужна му е своя част свобода.

Не внушавайте отрицателното.

За наше и на децата щастие ние не се занимаваме с възпитание през цялото денонощие. А възпитанието протича непрекъснато... Множество необходими и прекрасни неща внушаваме на децата си незабелязано;

Цял полк от психоаналитици не е в състояние да разплете причинното кълбо на един-единствен обикновен скандал заради една неизмита чаша ... всеки конфликт, всяко скарване, всеки удар по самолюбието , всяка лъжа оставят в душата невидими следи за цял живот. Неразрешените, скритите, потиснатите конфликти са още повече. забравени, изтласкани от съзнанието, по-късно те се измъкват като плъхове от всевъзможните пролуки на поведението, на самочувствието ... пренасят се върху всичко и всички; промъкват се и в творчеството, и в любовта ...

Ние ставаме родители, без да притежаваме знак за качество. Заедно с любовта и с най-добрите си намерения поднасяме на Детето своя характер с неговите дефекти и деформации, своето променливо настроение, невежеството и егоизма си, болестите, множество нерешени проблеми - от битовите до духовните - всичко свое най-хубаво и най-лошо.
А детето? ... И то не е ангел.

Дълбока нощ е и въздухът слабо се захлажда... Луната е пълна... Вдигнала се е горе и осветлява параклисите, иконите вътре, кандилата. Чак в килиите на монасите се е провряла... Все ми се струва, че тази луна има желание - вместо с кибрит или със свещ, тя да запали всички кандила. И сега си представям какво ще стане, ако луната наистина запали всички кандила, във всички параклиси и келии, във всички монастири на Света гора - как нощ вече няма да има. И каква светлина ще е. Сутринта като изгрее слънцето, ще види цяла една планина да свети, като че едно друго слънце се е изправило отсреща му. Дали не е слънцето на християнството, което толкова години свети в душите на толкова милиарди хора, минали и заминали - все с надеждата, че ще ги направи по-добри. По-човеци.

И е тръгнал Паисий - от монастир в монастир, от земя в земя. да избие забравянето, да го подпали и превърне в огън. И въглените да горят и да пречат да забравиш кой си и от къде идеш. Да ти тури познание в главата, самочувствие в душата, да не се огъваш, да не се гърчиш и да не знаеш нито ти кой си, нито дедите ти какви са. Нито дори каква държава е имало преди и ти си бил неин поданик.
Дори и днес не мога да си представя колко и какъв ум е трябвало да има един монах тогава, за да тръгне по света, да ровичка из мазета и тавани, да диша праха на стари книги, на всичкото отгоре болен, безпаричен и без возило. Пеш - хиляди километри ... С една торба на рамо и с една душа, която не знае огъване, не знае спирка, не знае умора. Може би на това се казва българолюбие ...

"Раздаваше подаръци на всички, без изключение - някои тайно се изнизваха изотзад, та отново да минат през портата. Хобитите имат този обичай - да раздават подаръци на рождените си дни. По правило не много скъпи и не толкова разточителни, както в този случай, ала като система не беше зле. В Хобитово и Крайречкино всеки ден се падаше рожден ден на някого, тъй че кой да е хобит от ония места имаше сигурен шанс да получи подарък поне веднъж седмично. Но това не им омръзваше."