Цитати на Мира

Всичко се връща към старото,под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят.

Дни наред безбрежното море се вълнуваше около нас,но аз не се страхувах,защото с мен беше Минея.Вдъхвайки полъха на морето,тя се оживи и лунната светлина в очите и заблестя,когато - застанала край фигурата на носа - се навеждаше напред и жадно гълташе въздуха,сякаш със собствените си сили искаше да ускори хода на кораба.Над нас небето беше синьо,слънцето грееше и вятърът не беше бурен,а равномерно издуваше платната и ни тласкаше в правилната посока.

Ето защо много къщи и цели квартали си имаха знаци,винарните, бирариите и публичните домове също си имаха знаци,така че "роговете" си пиеха виното в свои винарни, както и "кръстовете" си пиеха бирата в свои заведения, а момичетата,които упражняваха занаята си край зидовете,сменяха кръста или рога на шията си според вкуса на клиентите.Но всяка вечер, замаяни от виното и бирата,роговете и кръстовете плъзваха по улиците,чупеха лампите,гасяха факлите,тропаха по кепенците на къщите и се сбиваха помежду си.Вече наистина не знаех дали кръстовете или роговете бяха по-лоши - еднакво се гнусях и от едните и от другите.

Ала благословени да са папирусът и писецът, които ме накараха отново да се почувствам малко момче,доплавало по реката в насмолена тръстикова лодка, незнаещо що е печал и непознаващо скърбите на познанието.Отново бях невръстно дете в къщата на баща ми Семнут,отново горещите сълзи на изкормвача Мети капеха по ръцете ми.С Минея бродех по вавилонските пътища и хубавите ръце на Мерит обгръщаха шията ми.Плачех със страдащите и раздавах зърно на сиромасите.За всичко туй с радост си спомням,но за злодеянията си и за огорчението от несполуките не искам да си спомням.

- Хилядократно съм те предупреждавала ,Синухе,да не си пъхаш главата в примката заради мъжкото у теб, аламъжете са по-глухи от камък, държата се като хлапаци и все си блъскат главата в стената, макар че тя не помръдва.
Достътъчно си се блъскал встената, господарю

Гостите обожаваха своите дълги, поразпуснати предиобеди,когато денят настъпваше постепенно,а те си разказваха какво им се е присънило през нощта и слушаха как Муминтрол приготвя кафето в кухнята.

Колкото до катеричката, тя седеше в гората и гледаше разсеяно от дърво към дърво.
Дори опашката и да отрежеха, не би могла да си спомни в кое от тях живее и какво бе тръгнала да търси,когато излезе.

И тогава се случи нещо,което не се бе случвало,откакто първият муминтрол решил да спи зимен сън.Муминтрол се събуди и повече не можа да заспи.
Той гледаше лунната светлина и ледените кристали по прозорците.Чуваше как бумти печката в избата и все повече се разбуждаше и учудваше.

Мама Муминка тръгна право към кухнята, за д априготви горещ сироп.
Когато водата завря, тя забърка силно лекарство против настинка със захар,джинджифил и един стар лимон,какъвт овинаги криеше на предпоследната полица зад грейката на каната за кафе.

Осени ги върховно спокойствие и страхът изчезна. За един миг или няколко мига всичко беше така, както е било в началото, преди страха, преди злото, преди смъртта, по време на сътворението, когато земята е била млада и на нея са се появили живи същества, когато земята е била неопетнена и всички живи същества са я обитавали дружно като кръвни братя.
За един миг, или за няколко мига животни и деца бяха приятели там - сред благоуханието и безмълвието на нощта, сред покоя и красотата на пасбищата на Създателя...

Животните и момчетата се оглеждаха взаимно. Душеха се. И изведнъж момчетата по на петнадесет,четиринадесет и дванадесет години се превърнаха още веднъж в деца. Усетиха невинността на животните като благословия. Изпитаха едно чувство, което им бе непознато досега - нежност.

Глухи и неми, слепи за всичко наоколо, но сплотени от надеждата и страха си, стоплени от собствената си човечност, те пазеха онова,което бяха постигнали заедно през лятото.
Чудото стана отново. Устояха на вълчата глутница.

Изпаднали в шок,момчетата тичаха и се препъваха след него, не знаеха дали спирачките са отказали, или той дори не ги е натиснал, или може би се е опитвал да изключи двигателя, което беше невъзможно заради жицата, или беше забравил за пропастта, от възторг той вече не даваше пет пари за нищо, защото всичко беше завършило славно и бизоните бяха свободни, свободни,свободни завинаги

Защо след свойто стадо
момчето не върви ?
Момчето е заспало
в зелените треви.
Не искам да го будя
и знаеш ли защо:
когато го събудя,
ще се разплаче то.

- Страшни сме ,страшни - повтори той - Горд съм от нас. Казахме, че ще се справим и се справихме. Стадото ще бъде свободно, ние също. Свободни сме. Завинаги.

Князът,вместо да гледа, изскочи на пътечката и препречи пътя на момичето.То наистина беше прекрасна девойка с гръцки черти на лицето.Кожата и имаше цвета на слонова кост.Изпод воала върху главата и се показваха буйни черни коси,събрани в кок.Беше облечена в дълга до земята бяла дреха, която повдигаше от едната страна с ръка, под прозрачната материя се виждаха момичешките и гърди, които приличаха на две ябълки.
- Коя си ти, девойко? - попита Рамзес.

Задъхан от гняв, княз Рамзес се катереше по хълма, следван от Тутмозис.Перуката на контето се беше изкривила, изкуствената му брадичка бе паднала, та я носеше в ръка, а въпреки умората лицето му щеше да бъде бледно, ако нямаше върху него слой червило.
Най-сетне князът се спря на върха.От теснината долиташе шумът от войнишката глъчка и грохотът на бойните машини;отпред се простираше огромен къс от земята Госен, която все още се къпеше в блясъка на слънцето.И на човек му се струваше, че това не е земя, а златен облак, върху който мечтата е нарисувала пейзаж с бои от смарагди,сребро,рубини,перли и топази. -
Престолонаследникът вдигна ръка.
- Погледни! - извика той на Тутмозис, - това там ще бъде моята земя,а това тук -моята войска...Но ето че най-високите сгради там са дворци на жреци ,а тук - най-висш военачалник е жрец!..Може ли да се търпи подобно нещо?
- Така е било открай време-отвърна Тутмозис и се огледа страхливо.

- Всъщност шутът, който се преструва на рицар,е по-разумен,отколкото тоя свят,в който всички се преструваме без никаква полза за себе си.Да беше поне тоя земен сън непрекъснат низ от веселие!..Но къде ти!На когото стомахът не се свива от глад,сърцето му се трови от пожелание или тревога.А ако настъпи някога миг покой,тогава от дълбините му се появява мисълта за страната на вечното мълчание и къса човешка душа.

- Мер-амен-Рамзес - попита жрецът, - намери ли човека,чиито молитви могат да достигнат до подножието на предвечния?
- Да - отвърна фараонът.
- Княз ли е той,боец, пророк или пък само обикновен пустинник ?
- Не,това е малко, шестгодишно момче, което не молеше Амон за нищо, но му благодареше за всичко.

Но фараонът видя съвсем друго нещо във вълшебното кълбо.молитвата на разлудувалият се малчуган подобно на лястовица се стрелна към небето и като пляскаше с криле, издигаше се все по-високо и по-високо, д осамия трон, на който предвечният Амон с подпрени на коленете ръце бе потънал в съзерцание н собственото си всемогъщество.
После се издигна още по-високо, до главата на божеството и му запя с тънкото детско гласче :
- А за тия добри неща, с които си ни надарил, нека да те обичат всички, както те обичам аз. - При тия думи, потъналият в самосъзерцание бог отвори очи и от тях падна върху света лъч щастие.От небето до земята зацари безпределна тишина.Престана всякаква болка, всякакъв страх, всяка неправда.