Цитати на Мира

Елховата гора наоколо се беше разредила и изведнъж пред тях се разкри падина.Лека нощна мъгла изпълваше горската поляна кат мляко в паничка.
Муминтрол и госпожица Снорк боязливо спряха в края на гората.Зърнаха къщичка с гирлянди от листа около комина и колоните на входната врата.
В мъглата иззвъня звънец.Стана тихо - а после отново се чу звън.Но от комина не излизаше дим,а в прозореца несветеше лампа.

- Никога няма да се страхувам повече - каза си тя - Сега съм напълно свободна.Готова съм на всичко!
...... Филифйонката слезе на мокрия пясък.Там лежеше парцалената черга.Морето я беше накичило с водорасли и мидички и едва ли някога е имало толкова съвестно изпрана черга.Филифйонката се изкикоти.После грабна чергата с двете си лапи и я повлече към прибоя.
Гмурна се в една голяма зелена вълна,седна върху чергата и отплува по кипналата бяла пяна,отново се гмурна и стигна чак до дъното.
Над Филифйонката преминаваха вълни - прозрачни и зелени - а сетне изплува пак на повърхността при слънцето.Пръхтеше, смееше се,викаше и си играеше с чергата в прибоя.
През целия си живот не беше се веселила така хубаво.
.....................................................
И филифйонката седна в пясъка и се смя до сълзи.

Досега никога не съм излизала нощем сама - помисли си Филифйонката - Ех, да знаеше мама...

/Филифйонката която вярваше в бедствия /

- Змейовете - обади се изведнъж бащата - са изчезнали от съзнанието на обществото преди около седемдесет години.Проверих в енциклопедията.Най-дълго се запазил един много чувствителен вид със силно вътрешно горене.Те са извънредно упорити и никога не променят мнението си...

- Не е идвал - каза Снусмумрик и си запали лулата.- Тези малки змейове си правят каквото им хрумне.Ту така, ту иначе,а стига давидят някоя тлъста муха и в миг забравят какво са мислили и чувствали преди това.Такива са змейовете,разбираш ли!Просто не заслужават да се милее за тях.

Изведнъж змеят отвори уста и изпуснамалък облак дим.Червеното му езиче се стрелна навън като пламък и също така бързо се прибра.
- Ох, - извика Муминтрол,защото змеят го опари...- Злобен ли си, а? - попита го той нежно - Ужасно страшен и жесток,и свиреп, а? Ох, ти,сладичък,миличък мой, ню-ню-ню!..

...там змеят се намести близо до ухото му и започна да мърка със затворени очи.
- Брей, какъв палавник - удиви се Снусмумрик.И колко е горещ.Какво прави?
- Обича те - промълви Муминтрол
/ Приключението с последния змей в света /

Името ми е ПИПИЛОТА ВИКТУАЛИЯ ТРАНСПАРАНТА МЕНТОЛКА ЕФРАИМОВА - ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ,дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап!

През дните на слънчевото лято вървя през горите,полята.С ината си аз съм позната и с мократа пола си шляпам,шляп.Обувката ми за беда е цяла пълна с вода.Бика голям за негов срам сразих,сутляш защото ям.през дните на слънчевото лято с мократа пола си шляпам ,шляп.

Колко нещастия сме сполетяха!И си ги заслужавам!Защото съм вироглаво и заядливо дървено човече...и искам винаги да правя каквото си зная,без да слушам ония,които ме обичат и които са хиляди пъти по-умни от мен!

Катхулт беше хубаво малко стопанство с червенобоядисана къща,която се издигаше на едно хълмче сред ябълкови дървета и люляци.А наоколо се простираха ниви,ливади,пасища,едно езеро и една голяма,голяма гора.
Всичко можеше да е тихо, мирно и спокойно в Катхулт - стига да го нямаше там Емил.

Величаво и тържествено,ведно с другите звезди,Земята плувала през синята нощна мъгла,вятър шушнел в дървесата,пищели нощни птици,благоухаела тревата,окъпана в ситна роса,туптяло сърцето на Настрадин Ходжа - и във всичко това той изведнъж несъмнено усетил своята вяра и я разбрал, макар че не можел да я назове.Изпълнен с порив и възторг,с безкрайно щастие и любов към света,чувствувайки ответната,също такава безпределна любов на живия свят към себе си,той прекрачил в един от ония скъпоценни мигове,които правят човека съпричастен с великия вечен кръговрат на живота,гдето смъртта няма достъп и никога няма да има.

Път нямало;под копитата на магарето се стелел килим от свежа росна морава и криволичела тясна пътечка;долу под стръмното, цялата в пяна и водовъртежи,бързала сърдита планинска рекичка,отстрани зеленеела стена от цъфнали храсталаци.А отпред,извисил снежните си върхове над облаците,се издигал мрачен хребет.....

Обидих я - размишлявал Настрадин Ходжа - Че как така сбърках? Ех, нищо,затова пък сега ще зная характера и.Щом тя ме шамароса,значи ще удари плесница на всеки друг и ще бъде вярна съпруга.Съгласен съм да получа от нея преди сватбата още десет пъти по десет плесници, само след това тя да бъде така щедра на плесници към другите мъже!

-Живот! - възкликнал той,потръпнал и се разтреперал,без да усеща сълзите,рукнали по лицето му.
И всичко наоколо трепнало,оживяло,откликнало - и вятърът,и листата, и тревата,и далечните звезди.
Странно нещо: той винаги знаел тая проста дума,но проникнал в цялата и бездънна дълбочина едва сега - и когато проникнал, тя станала за него всеобхватна и безкрайна.

-Здравей, скъпи мъжо!Как прекара тук без мен?
-Горе-долу - рекъл Настрадин Ходжа,като свалял от каруцата и целувал подред цялата челяд.- Затъжих се, всеки ден чаках да се върнете.
Гюлджан се подпряла на рамото му, слязла от каруцата, огледала се - и видяла дупката на дувара.
- Ами дувара?
Настрадин Ходжа се смутил и забил очи в земята:
- Абе нали знаеш,все няма време..Ту едно,ту друго..Остава ли време...
- Вижте го,бре - Вижте го тоя човек!Три месеца,цели три месеца не можа да свърши една нищо и никаква работа!-възнегодувала Гюлджан.

-Искаш да знаеш името ми?Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа!Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори,същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му.Вчера обещаваха три хиляди тумана/златна монета в Иран б.а./ и аз дори си момислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена.Ти се смееш, звездице моя,хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път.Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд - вземи ей това просто бяло камъче за спомен!

-Не.Отдавна вече съм забравил времето,когато прекарвах две нощи подред под една стряха.Трябва да замина, много бързам.
- Да заминеш ли?Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град?Къде се каниш да заминаваш?
- Не знам.Но вече съмва,вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани.Чуваш ли - звънтят хлопатарите на камилите!Долови ли слухът ми този звук,сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!

Нил се разлива,над зелените му води градовете се издигат като скъпоценни камъни,лястовиците се завръщат,жерави пристъпят в тинята,а аз съм толкова далече...Ех, защо не съм лястовица,защо не съм жерав,та да разперя крила и да полетя покрай стражите обратно в Кеми /Египет/ !

Бистра беше водата на моята младост,сладки бяха лудориите.Горчиво и тръпчиво е виното на старостта,най-вкусният меден сладкиш не може да се мери с коравия залък на моята бедност.Върнете се назад,години,потечете обратно,отминали времена!Заплувай, Амон,по небето от запад на изток,та да изживея още веднъж младостта си!