Цитати на Мира

Заспивал ли е някой от вас,грохнал от умора,сред полето,върху майчино коляно? Галила ли го е нежно майчина ръка и шепнала ли му е думи прости,които опиват като билки и като с магия ви приспиват?
Ако не сте изпитвали тази сладост,нищичко не знаете.

Една от жетварките е изпреварила всички.С черен сукман и черна забрадка,тя е направила дълбок пробив и сякаш не жене, а коси.Ръцете и сноват бързо като на стан.Върти сърпа,без да поглежда встрани,без да се изправя,и тихо,тъжно,провлечено пее...
Това е мама.

Българинът обича много книгата и ако не я прочита с удоволствие, я нарязва във вид на цигерени книжки.;
Много,много ги има.Едни подгъват страниците,за да отбележат докъде са стигнали, други захлупват отворената книга върху непочистената маса по същите причини,трети забравят запалената цигара върху книгата,четвърти ядат мекици и с блажни пръсти я прелистват,а домакините,за да не изгарят покривката,слгат тенджерата с кипналото мляко върху нея.

/по Чете българинът, чете/

Той не е нашенец..Нашите хора са едри и кротки като биволи, а то е дребно човече,нищо и никакво наглед.Дядо му, Генко Загорецът,едно време, хе, преди бозгунлука още,дошъл от Зелено дърво аргатин в село,оженил се за баба Неда от Тамашовците и полека-лека напълнили цяла махала със синове,дъщери и внуци.И нали кръвта им е загорска,повечето от синовете му пак загорки взеха.Шом през май дойдат етърките да берат гюл по нас,току виж,дядо Генко пак си взел снаха.Само бащата на Съби се ожени за нашенка,та той е мелез.А пък ти знаеш - смеси ли се загорска кръв с тракийска,или голям човек излиза,или голямо магаре.В Лъжлив Събя се събрали пък и двете.

/разказът Лъжлив Съби/

Ти си бухнала косите си по новата мода така,че главата ти не може да се нанесе на тялото и три пъти даже,та освен че изглеждаш изтървана от някоя лудница,но и много по-ниска,отколкото си.Такива ми ти работи, Йорданке,чу ли какво ти говоря!
А тя хич не мига,сякаш не се отнася за нея,и права е девойката,та може и името си да е забравила даже,защото е кръстена Йорданка,но откак се разроши, вече и казват ЙОРИ.

/фейлетонът Йорданка/

Изведнъж, по тясната пътека откъм дола,като изтриваше лицето с престилката,се показа мама.Щом я видях,сърцето ми се разтупа и долната ми устна затрепера,но направих усилия и се въздържах.Сълзите си обаче не можах да спра и те затупаха едри,едри по измокрената ми памуклия.

/разказът Розобер/

- Митко, Миткоо,ставай майка, ставай,че слънцето наближава да изгрее, а ти още спиш.Хайде,аз тръгвам!...Миткоо,Митко, бре,чуваш ли?Че погледни де, отвори тия клепачи,дето сякаш с туткал са залепени.Хайде, погледни ме, погледни!Там до водника съм ти оставила чувала, престилката и коматче хляб с бучка сирене вътре.Стани, мама,стани!Нали я знаеш на Горчилов дол градинката е само със седем къси редчета, ще ги претършуваш на бърза ръка и ще дойдеш да си отспиш.Чуваш ли бре, сине?

Село,село,пусто село,откак се е заселило, все в тоя дълбок дол лежи.

/разказът "Село" от сборника с разкази и фейлетони,озаглавен по едноименния разказ "Под шарената черга"/

- Много си весела!
Тя извръща руменото си лице, притиска с пръсти червените си залъфи до слепите очи,засмива се и отговаря напевно:
- Че защо да не съм весела?Мъжът ми е добър и работен,детето ми е живо и здраво, а и дядо Господ не ни оставя нито гладни, нито жадни.Не съм чумосана,та да плача, когато цяло село се весели!
/залъф - къдрица,кичур за украса,тур.б.а./

Струва ми се, че тайната на селската жизнена стихия е в това, че тя има повече гласове,отколкото човешката реч може да изрази.За слънцето казваме, че е светло, огнено,за лицата на младите - че са усмихнати,за сърцата на зрелите хора - че са радостни,но с тези изрази едва се докосваме до човешката душа, камо ли да обхванем пищния и блясък.Първичната чувствителност на селския човек така се разклонява, че достига до най-високия връх на самобитното човешко творчество.
...Заспала е мома в зелена градинка, покрай овчар ходи,с медна свирка свири,дано я събуди...

Цяла седмица ще скитам из полето.Най-напред ще отида в Елнъзач, ще легна върху топлата земя да си почина и оттам ще тръгна към небето.Нивите ще бъдат стълбите,по които ще се измъкна от ада на тоя грешен свят!...Господи, извади от тая тъмница душата ми!

Лятото е с медни гривни на ръцете, със златни гердани на гърдите.В планината то е многоцветно око и всичко вижда,но най-много се заглежда в орловото гнездо Богинка,в бялата къща на Богдана,в копринените дарове на дъщеря му Билянка.

- Дойчина ли чакаш?...Е,че той много се забави?....Стига си чакала!Очите ти изтекоха по тоя нехранимайко!Той е поленин и е женен в друго село.Научих всичко за него - има дете на три години!Ех,дали няма да го срещна - като гадина ще го убия!.

- Не ме ли познаваш, Видене?Да не те е хванала кокоша слепота?Не бой се, не ида от онзи свят - жива и здрава съм!
Виден едва сега я позна.Като да се събуди от дълбок сън,тъй се разбягаха дворът и къщите пред него.Остана на прага и не знаеше какво да и каже.Марина протегна десницата си към него.
- Излез де!Дойдох да ти честитя венчилото с Неда.Само затова се дигнах от гроба.

Гласът му затрепера и едва задържа сълзите си.Спомнихме си миналия живот.Старите рани се отвориха и болката заби остри нокти в сърцата ни.Старецът изохка,избърса с мазолести ръце очите си и продума:
- Е, ще се върнем ли някой ден в нашата земя?Не ми се умира тука,нещо все нататък ме тегли.
- Ще се върнем, дядо!Иначе няма живот за никого от нас.

Засвири тънка гайда и всички тръгнаха към реката.Минаха през хорището,заобиколиха струпаните сухи дъбови вършини и излязоха извън селото.Гласът на гайдата доби нова сила,разля се нашироко и помами след себе си малки и големи.

- Како,защо говориш така?От нашите неразбории тате и мама се състариха.Слушай какво ти говоря,събирай си ума и всеки ден не разплаквай старите.По-малка съм,но послушай ме - готова съм всичко да направя за тебе!
- Коя седнала ум да ми дава! - избухва Вълкя - Галеното на тате и мама!Защо ми се преструваш?Всичко за тебе се готви и пази.Засрами се най-после и млъкни!
Като пиявици се впиха в гърлото на дядо Митора думите на Вълкя.Стори му се, че къщата се срина,погледна го, притисна до остър камък.Отяде му се, наведе глава и насочи тъп поглед в шарките на постланата черга.Много се събра в старческите му гърди,нямаше сили да се бори,остави се в ноктите на мъката.

Жените са завършили премените,почистили са къщи и дворове и са сръчни в подреждането на гостните стаи.Постилат се нови черги, килими и най-широко се разтварят вратниците.Така всеки дом чака с отворено сърце гости.

В последните дни на декември зимата изведнъж се засилва.От Странджа се спускат студени ветрове и лудуват из Лозенградското поле.Моето родно село Каваклия е на пътя им.Те връхлитат върху старите брястове,върху щръкналите тополи и всички едногласно с юначни,заканителни гласове.
Аз съм вече ученик в четвърто отделение,но още обичам да се навъртам около майка си.Тя стои права до прозореца,гледа сивото и разбъркано небе и неволно се кръсти.Притискам се до нея и я питам:
- Мамо, защо се кръстиш?
- Кръстя се за тия, които се скитат немили-недраги из пътищата!

Обикновено по това време татко Мумин вече беше приготвил ябълковото вино у дома в Муминската долина.Огънят за Мидсомар винаги се запалваше край морето и всички животинки от долината и гората слизаха на брега, за да гледат.По-надалеч от брега и на островите горяха и други огньове, но огънят на муминското семейство винаги беше най-голям.Когато се разгореше с пълна сила,Муминтрол обичаше да влиза в топлата вода,да се отпуска и да се носи по вълните,докато гледа огъня.
- Отразяваше се в морето - продължи мисълта си на глас Муминтрол.
- Да - съгласи се госпожица Снорк - А когато изгореше,откъсвахме девет вида цветя, слагахме ги под възглавниците си и всичко,което сънувахме, се сбъдваше.Не трябва да промълвиш нито думичка,докато ги береш,а също и след това.
- Твоите сънища сбъдваха ли се? - попита Муминтрол
- Естествено - отговори госпожица Снорк - И винаги беше нещо хубаво.