Цитати на Мира

Казвам ти всички тези неща и наблягам на тях, защото ми се струва, че любовта и всичко, което тя носи със себе си — страдание, жертва, съзидание — си остават най-малко разбираното и почти непознато явление. Ето например по силата на какво чудо една най-обикновена случка се превръща в екстаз и завладяване, а някаква среща — в любов? Този въпрос не ми дава мира.

Знаех какво й имаше на Лора. Това, което й имаше на Лора беше, че никога нямаше повече да я виждам за първи или втори, или трети път. Никога повече нямаше да прекарам два-три дена в неистови усилия, за да си спомня как изглеждаше, никога повече нямаше да пристигна с половин час по-рано, за да се срещна с нея, като в това време зяпам в една и съща статия в някое списание и гледам часовника си на всеки трийсет секунди, никога повече нямаше мисълта за нея да породи усещането, което имах, когато слушах „Летс гет ит он“. И да, обичах я и я харесвах, и провеждахме готини разговори, правихме добър секс и водехме наситени спорове с нея, а тя се грижеше за мен, притесняваше се за мен и уреди „Гручо“ за мен, но каква стойност имаше всичко това, когато някоя с рокля без ръкави, приятна усмивка и чифт Док Мартинс влиза в магазина и казва, че иска да ми вземе интервю?

— Не, така е, разбираш ли. Само защото е емоционална връзка и се гради на лигави неща, това не значи, че не могат да се вземат интелектуални решения за нея. Понякога просто се налага, иначе доникъде не стигаш. Това бърках. Позволявах на времето и на мускулите на стомаха ми и на страхотен риф от песен на „Претендърс“ да решават вместо мен, а искам аз самият да правя това.

О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!
А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?
Само една скръб, само плачове, само страдания…
И какво е това щастие, добруване, надежди?
Празен дим, тление, измама, нищо…
А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?
Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…
И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?
Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.
Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.
Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.
И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…
Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.
Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.

И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите
....Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно....
И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.

Настана такава тишина на земята, че нито лъх полъхваше, нито звук минаваше през тия падащи пухчета. Нищо, всичко млъкна, заглъхна, онемя, застана като че ли пред някакво чудо и понаведено се ослуша тържествено в това едвам чувано пършолене, в това тихо хвърчене, в тази мъртва, трепетна и непрестанно падаща белота.
Образуваше се, растеше и наставаше белезникава тъмнина; бял, треперлив и чист здрач се сипеше като най-бяла, най-мека, най-хубава вълна. Сипеха се безбройните снежинки като замръзнало лунно сияние, като че всички звездни светлини, превърнати в скреж и стрити на прах в небесния им ход, засипваха света. И изведнъж горите се скриха, полята изчезнаха, та с око не можеха да се видят, изгубиха се пътища, цялото село се разтопи и се разнесе в белота, в ослепителна мъгла. В края на краищата очите не можеха да видят нищо друго освен струи от снежен прах, който падаше тъй тихо, тъй равномерно и сладко, сякаш вишнев цвят през лунна нощ.

Хомо сапиенс. Най-опасният, най-безпощадният, най-презреният звяр във Вселената!

Усещаше как душата му отлита през порите на тялото.
Опразването бе пълно. И въпреки това Мълър реши да не се съпротивлява; той се отдаде с готовност, даваше доброволно всичко от себе си. Там долу чудовището отвори крана на духа му, на невралната му енергия, изтегли ги от него, поиска още и го получи.
— Продължавай — рече Мълър, ехото от гласа му затанцува около него, иззвънтя и отекна. — Пий! На какво ти прилича? Горчива настойка, а? Пий! Пий!

— Не се ли плашиш, че някой ден може просто да изчезнеш?

— Все някой ден ще изчезна — напомни Сам. — Без никакво „може“. Рано или късно. Дотогава ще се забавлявам. Яж, пий и се весели, хлапе. Остави вчерашните дни да се наместват както им скимне.

Навлезеш ли в занаята, Джъд, ще научиш, че ние постоянно се набъркваме в миналото. Всеки път, когато времеви куриер настъпи мравка две хилядолетия преди новата ера, той променя миналото. Но ние оцеляваме някак. Тъпите копелета от времевия патрул дебнат за големи структурни промени в историята, не се занимават с дреболиите. Бездруго не могат. Патрулните не стигат, за да се справят с всичко.

— Но това означава — възразих аз, — че натрупваме постепенно куп дребни изменения в историята — зрънце по зрънце, тук мравчица, там пеперудка. И това натрупване може някой ден да предизвика значителна промяна, но тогава никой не би успял да проследи всички причини и да възстанови миналото, каквото трябва да бъде!

— Точно така.

Нарекли го Черно, понеже е черна участта му и черни са душите край него, а и делата са черни. Кара Дениз — Черно море.

До най-последните й дни целият този свят бе чужд за нея, чужда бе земята, чуждо небето, чужди дърветата и чужди дъждовете. Да сложиш начало на рода си можеш само в родната земя, оплодотворена от труда на прадедите ти.

Чувствуваше се в центъра на мирозданието, виждаше колко несъвършено, неустойчиво и дори престъпно е това съоръжение. Отделили се бяха един от друг с граници, богове, омраза, а кой можеше да се отдели от времето?

Ибрахим трепна от мрачно предчувствие, но превъзмогна това движение на душата и се помъчи да се усмихне в отговор на смеха на загадъчната чужденка, която не плачеше като всички робини, не се вайкаше, не кършеше отчаяно ръце, а се смееше, сякаш се подиграваше не само на тях, но и на целия този жесток свят, който се стремеше да я покори, да я сломи и унищожи

Синам ага пристъпи към тъмната фигура и дръпна покривалото. Под черната коприна буйно се разпиля ослепително злато и грейна такова сияние, че дори опитният Луиджи, когото беше трудно да смаеш с нещо, ахна и отстъпи от девойката, затова пък сякаш някаква непозната сила блъсна Ибрахим към тези чудни коси. Той дори се наведе към девойката и долови тънките ухания, които струяха от нея

Има роби, които купуват, и роби, които са купувани. Но всички са роби. И няма никакво спасение.

В своя роман "Роксолана" павло Загребелни разказва за удивителната съдба на украинската девойка Анастасия Лисовска, отвлечена от родината си през ХVI век и продадена на робския търг в Истанбул като робиня.Благодарение на блестящия си ум, необикновената сила на волята и привлекателната си външност от безправна робиня тя става жена на султан Сюлейман Веиколепни -най-могъщият сутан в Османската империя.Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на совето време.

Тя замълча. За какво й е светът, за какво са й раят и адът? Сама беше цял един свят, а рая и ада ги носеше в душата си.

Миналото, дори когато се отдалечава, не изчезва безследно у човека, преплита се с настоящето, понякога само проблясва по хоризонтите на съзнанието и изплува в мъчителни спомени или пък се явява в сънищата.

— Кучето ви е много опасно, мис Кийлдар. Чудя се защо ли държите такова животно у дома си.
— Така ли, мистър Дън? Може би ще се учудите още повече, когато ви кажа, че съм много привързана към него.
— Сигурно се шегувате. Не мога да си представя, че една дама може да е привързана към този толкоз грозен звяр — направо е като някое каруцарско псе, да го обесят дано!
— Да обесят това, към което съм привързана?
— И на негово място да си купите някой мъничък сладък мопс или пудел — нещо, което да подхожда на нежния пол. Жените обикновено обичат малки кученца.
— Вероятно аз съм някакво изключение.
— О, невъзможно е, разбирате ли? Всички жени си приличат в тези неща, това е общоизвестно.
— Тартар много ви изплаши, мистър Дън. Надявам се, че няма да го запомните с лошо.
— Няма и съмнение, че точно тъй ще направя. Той така ме изплаши, че скоро няма да го забравя. Само като го зърнах (мистър Дън се изразяваше по този начин), че се готви да скочи, стори ми се, че ще припадна.
— Може би сте припаднали в спалнята, доста се позабавихте там.
— Не. Реших да подпра здраво вратата отвътре и да не пусна никого да влезе. По този начин поставих преграда между себе си и врага.