Цитати на AVIS

Тя се обърна към стената и продължи да чете книгата си. И двете бяха станали невъзможни и вече не можеха да общуват помежду си, караха се неправилно.

Миландер имаше идея и се опитваше да я разбере, но щеше да отнеме време. Понякога човек проумява нещата, когато е прекалено късно, и няма сили да започва отначало или пък с времето забравя и дори не го разбира.

- Не гледай толкова ядосано - прошепна бабата. - Това е социален живот и трябва да се изтърпи.
Трябва да я научим на обноски. Сгрешили сме, трябва да се среща с хора, които не харесва, преди да е станало прекалено късно.

Странно е - помисли си бабата, - вече не мога да описвам, не намирам думите или просто не полагам достатъчно усилия. Толкова отдавна беше. Никой няма нищо общо с онези неща. Ако не разкажа по собствено желание, това ще бъде нещо, което сякаш никога не се е случило, ще се затвори, а после ще се изгуби.

Понякога хората се държат както си е типично за тях и искат котенце през юни и удавена котка на първи септември. Това се урежда. Но понякога имат мечта и искат нещо, което да запазят.

Те не знаят, не разбират от дума, че мъхът е най-нежното нещо на света. Стъпваш в него веднъж и при дъжд мъхът се надига. На третия път когато минеш върху него, мъхът вече е мъртъв. Същото е и с гагите - на третия път когато ги подплашиш да напуснат гнездото си, те повече не се връщат там.

Всички, които ме обичат на този свят,
се грижат всячески за безопасността ми.
Но твоята любов, която надхвърля тяхната,
е друга и ти закриляш свободата ми.
За да не ги забравя, те не ме оставят
никога на мира. Но отминават ден след ден,
а ти не се явяваш.
Дори ако не те зова в молитвите си,
дори в сърцето си ако не те лелея,
твоята любов към мене не престава
да чака моята любов.

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

Истината е, че можеш да осиротееш отново и отново, и отново.
Истината е, че винаги се случва.
И тайната е, че всеки път боли все по-малко и накрая не чувстваш нищо.
Доверете ми се.
Възприемете го като безценна поука от практиката. Представете си живота като извратена шега.

...разказвам историята на моята рибка. Тази рибка е номер шестстотин четирийсет и едно в един живот на постоянно съжителство със златни рибки. Родителите ми купиха първата, за да ме научат какво означава да обичаш и да се грижиш за друго живо Божие създание. Шестстотин и четирийсет рибки по-късно знам само, че всичко, което обичаме, умира. Още щом срещнете онзи, неповторимия, бъдете сигурни, че един ден ще го видите мъртъв и в земята.

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

Кога ще свърши всичко това, тия улици, из които влача нищетата си, и тия стъпала, по които гуша своя студ и чувствам ръцете на нощта през моите дрипи? Ако някога Бог дойде да ме потърси и ме отведе в своя дом, за да ми даде топлина и обич... Понякога си го мисля и плача с радост при мисълта, че мога да си го помисля... Но вятърът брули улицата и листата падат на тротоара... Вдигам поглед и виждам безсмислените звезди... И от всичко това оставам само аз, бедно изоставено дете, което никоя Обич не ще да осинови и никое Приятелство не иска за другар в игрите.
Ужасно ми е студено. Чувствам се уморен в своята самота. Върви да търсиш, Ветре, моята Майка. Отведи ме в Нощта към непознатия ми дом...

за нея спокойния акт
порите познаващи секса добро дете
очакването не твърде бавно
съжаленията не твърде дълги отсъствието
в служба на присъствието
няколкото дрипи от лазур в главата
най-после мъртвите
точки на сърцето
цялата закъсняла благодарност
на дъжд секващ
при падането на нощ
през август

за нея празнота
той чист
от любов

Точно в този миг те започнаха да тичат.Царицата тичаше толкова бързо,че Алиса само се стремеше да не изостава.Въпреки това Царицата все викаше:
— По-бързо!По-бързо!
Но Алиса усещаше,че не може да тича по-бързо,макар че не й достигаше дъх да го каже.
Най-любопитното беше,че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си—колкото и бързо да се движеха те сякаш не отминаваха нищо.
„Дали пък всички неща тичат заедно с нас?“—помисли бедната, озадачена Алиса.
Но Царицата сякаш отгатна мислите й,защото извика:
—По-бързо!Не се опитвай да говориш-и я повлече напред.
—Близо ли сме вече до там?—успя да изпъшка най-после Алиса.
—Близо до там!—повтори Царицата.—Ами че ние го отминахме преди десет минути!По-бързо!Сега!Сега!—извика Царицата.—По-бързо!По-бързо!—И те затичаха толкова бързо,че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си,докато изведнъж спряха,тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята,задъхана и замаяна.
Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:
—Сега можеш да си починеш малко.
Алиса се огледа крайно учудена.
—Какво!Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

Есен

Листата падат, падат сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.

И ние също падаме така
Ръката ти. И всичко, без да страда.

Но знам Един - това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.

Пътницата има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад - за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, тя хвърля две сенки - надясно сянка и наляво сянка. В дъното на една гора, набраздена от пътеки, тя търси прочутото училище на края на далечния път, където трябва да издържи най-големия си изпит. Нейният пъп е като пъпа на пресен хляб, а пътят й е толкова дълъг, че изяжда годините.

Той усети как самотата му се удвои отведнъж. А след това почна да расте още малко, но се спря за миг и после отново се върна на числото две. В неговата самота самотуваше още някой. И той реши, че за самотния човек това е чисто щастие.
- - -
То приличаше на малък глад, който вие като болка под сърцето, или малка болка, която се буди като глад в душата...

- Какво искаш да правим, миличка моя Клое? - попита Колин.
- Да се целуваме! - каза Клое.
- Разбира се!... - отговори Колин. - А след това?
- След това ще стане време за обяд.....

- С какво се занимавате?
- Обичам Клое.

Много ме обичаше - промълви Ализ. - Вярваше, че книгите ще склонят да си го поделят с мен. Но това е невъзможно...