Цитати на AVIS

-Точно така трябва!Не молете никога и за нищо!Никога и за нищо,особено по-силните от вас.Те самите ще ви предложат и самите ще ви дадат всичко.Седнете, вие сте горда жена!И тъй,какво желаете срещу това,че бяхте днес тука домакиня?Какво желаете,че по време на бала бяхте гола?На колко оценявате вашето коляно?Говорете!И вече без стеснение,защото сега аз ви го предлагам.
Сърцето на Маргарита се разтуптя,тя въздъхна тежко и взе нещо да обмисля.
-Хайде,хайде,по-скоро!-насърчаваше я Воланд.
На Маргарита й секна дъхът и тя вече щеше да произнесе съкровените,скътани в душата й думи,но изведнъж пребледня,разтвори широко уста и очи."Фрида!Фрида!Фрида!-изкрещя в ушите й нечий натрапчив и молещ глас.-Казвам се Фрида!"И като се запъваше в думите,Маргарита заговори.
-Значи,аз...мога да ви помоля...за едно нещо?
-Да поискате,да поискате,дона-отвърна Воланд и се усмихна с разбиране,-да поискате едно нещо.
Маргарита въздъхна още веднъж и каза:
-Искам да престанат да поднасят на Фрида кърпата,с която е задушила детето си.
---
-И тъй това не се брои...Какво искате за себе си?
-Искам още сега,още тази секунда да ми бъде върнат моят Любовник, Майстора-каза Маргарита и лицето й се изкриви конвулсивно.

Той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне и без да знае това, повтори някогашните думи на Урсула.
- Какво искате - промърмори той. - Времето минава.
- Така е - рече Урсула, - ама не чак толкова.
Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник, и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се беше съгласила, а се върти в кръг.

Светът е посредствен...
Понякога хората са странни; за нещастие най-често бяха от рода странни и отвратителни и рядко от рода странни и възхитителни.

— Ще го изчезнат — каза тя.
— Ще го какво? — попита той изненадан и се изсмя смутено. — Какво значи това?
— Не знам.
— Защо ще го изчезнат?
— Не знам.
— Това е безсмислица. Дори е граматически неправилно. Какво, дявол да го вземе, значи да изчезнат някого?
— Не знам.
— Исусе Христе, голяма помощ ми оказваш!
— Защо се заяждаш с мене? Искам да помогна. Не съм аз виновна, че искат да го изчезнат, нали? Не трябваше да ти казвам.

Книгите променят съдбите на хората.

—Мисля,че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно—каза тя,—отколкото да го хабите,като задавате гатанки, които нямат отговори.
—Ако познавахте времето тъй добре,както аз го познавам—каза Шапкаря,—нямаше да кажете,че го хабим.Времето е личност.Не може да се хаби една личност.
—Не разбирам какво искате да кажете—учуди се Алиса.
—Разбира се,че не!—възнегодува Шапкаря,като отхвърли глава назад.—Дори бих се осмелил да кажа,че никога не сте говорили с времето!
—Може би не—предпазливо отвърна Алиса.—Но зная,че трябва да спазвам времето,като удрям с крак,когато се уча да пея.
—А,ето защо—каза Шапкаря.—То не обича да го бият.А ако се отнасяш добре с него,ще направи с часовника,каквото поискаш.Например,да кажем,че е осем часът сутринта,тъкмо време за училище.Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти!Един и половина,време за обяд!
—Де да беше!—си рече шепнешком Мартенския Заек.
—Славно щеше да бъде,разбира се—каза Алиса замислена.—Но тогаз… знаете,не бих била гладна…
—Не веднага може би—каза Шапкаря.—Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.

Един човек кара по пътя и вижда фермер, който от време на време вдига едно прасе към ябълково дърво. При всяко повдигане прасето отхапва една ябълка. Човекът спира колата и пита фермера защо прави така. Фермерът отговаря:
- Храня си прасето.
Човекът в колата възкликва:
- Няма ли да се спести доста време, ако просто разклатиш дървото и оставиш прасето да изяде падналите по земята ябълки?
- Какво ти разбира прасето от време?

Наближихме брега.
На самия край на носа ни чакаше Пърхалчето, а до него стоеше Кротенцето. "Корабът на вселените" акостира и Фредриксон метна въжето.
- Е, и? - каза той.
- Извинявай! - възкликна Пърхалчето. - Аз се ожених!
- И аз - прошепна Кротенцето и направи реверанс.
- Но нали ви казахме да изчакате до следобед - недоволно рече Самодържеца. - Сега изобщо няма да има весело сватбено тържество!
- Извинявайте, но не можехме да чакаме толкова дълго - обясни Пърхалчето. - Ние толкова се обичаме!
- Ох, миличките! Поздравления! Ой, че е сладичко Кротенцето! Деца, честитете им брака!
- Те вече са бракувани - каза малката Мюмла.

- Дрън - дрън! - избухна Развейпрах... - Понякога се случва нещо неочаквано, а после пак настъпва мир и спокойствие...Да речем, може да си живееш на някое ябълково дърво. Птичките пеят, слънцето грее, сутрин се излежаваш до късно, нали ме разбирате. Никой не ти виси на главата да ти натяква, че нещо си било важно и не търпяло отлагане, и трябвало да се свърши...Просто го зарязваш да се оправя от само себе си!
- И ще се оправи ли от само себе си? - попита Пърхалчето.
- Естествено - рече замечтано Развейпрах. - Просто го зарязваш и толкова. Портокалите си растат, цветята си цъфтят и от време на време се ражда по някой нов развейпрах, който да ги изяде или да ги помирише. И слънцето си грее...

- Някога виждал ли си облак отблизо?
- Ъхъ - отвърна той. - В една книжка.
- Мисля, че прилича на нишесте - предположи Развейпрах.
И тогава съзрях цяла флотилия лодчици, които навлизаха в открито море.
- Хатифнати - прошепнах развълнуван. - Все плават ли плават и никога никъде не пристигат...
- И освен това водят безнравствен живот - осведоми ни Развейпрах.
Стана ми любопитно:
- Безнравствен живот ли? И как го водят?
- Не знам точно - каза Развейпрах...
Дълго седяхме, загледани след хатифнатите, които отплаваха към хоризонта. Усетих странен порив да ги последвам в тайнственото им пътешествие и да водя безнравствен живот. Но не споменах нищо за това.

- Целият си тук - каза тя.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че никога не съм срещала мъж като теб.
- Виж ти?
- Другите са тук десет процента или двайсет процента, а ти си целият тук, всяка твоя фибра е тук и само тук, толкова е различно.
- Нищо не разбирам от това, което ми говориш.
- Без да искаш, омотаваш жените.

Почтен съм и се придържам към истината, освен когато е прекалено скучна. (Не помня точно на колко години съм.)

Помня, че веднъж бях щастлив. Траеше около шест минути... Вървях по алеята, дишах и се усещах в тялото на дете. Това е ключът. В тялото на дете.

- Хора - отвърна накрая. - Не искам да живея с тях, нито да бъда като тях.
Тръпка ме прониза. Гави ме притисна до себе си и каза:
- Ще си ида, но ще се върна. Да, ще си ида, но ще се върна за теб...
- Не си отивай - мъката стягаше, като с клещи, гърлото ми.
- Ще си ида, както и ти, защото всички деца си отиваме. Но ще се върна. Кълна ти се, ще се върна за теб. И ти ще ме разпознаеш.
Беше като в сън, все едно сомнамбул говореше. Но за мен тези думи бяха толкова отчайващи, толкова жестоки, че не се сдържах и изкрещях:
- Не си отивай, не искам да си ходиш...
- Не може, ние растем... - ми отвърна много бавно. Вече не говореше като дете. Говореше така сякаш беше самото време...
- Като порастваме си отиваме и никога, никога повече не се връщаме. Само аз съм сигурен, че ще се върна за теб, защото аз и ти сме различни...

Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.

...рядко само, и така, че някои, виждайки я в такива моменти, се чуваха да казват тихо
- Ще умре
или пък
- Ще умре
и дори
- Ще умре

Той едва ли ще разбере, че има острови, изплетени от светлина и сън, от лято и въздух, от илюзия и вълшебство. В малко години от живота си човек може да тръгне с крехката армада на копнежа към тяхното откриване. Малцина са мъдри, за да разберат, че и пътят е остров. После вечната вода на времето се затваря и връщането е невъзможно.

Хората приемат всяка лъжа в името на надеждата. Самата надежда, хлапе, не е лъжа. Всичко е надежда.

Птиците не знаят как летят. Ако ги попитате ще размахат крила.

...защото само добрите се съмняват в добротата си и това, повече от всичко друго, ги прави добри. Защото лошите, те си знаят, че са добри, докато добрите не знаят нищо подобно. Те цял живот прощават на другите, но не могат да простят на себе си.