Цитати на AVIS

Хората не ги интересува дали аз ще бъда щастлив, или нещастен. Интересува ги спокойствието им. Важното за тях е да не ги занимавам с разни тъпи промени в живота си!

Зрял си тогава, когато се слеят искам и трябва.
На всяка възраст, ако човек е зрял и безгрижен, е дете.

Кратките 45 години на социализма създадоха у хората налудничавата представа, че човек трябва да създаде дом, две деца и семейство: иначе не е Нормален. В други времена, за да се напълни един живот е била достатъчна една нещастна любов.

Обикновено се смята, че децата са открити същества и че истината за вътрешната им същност направо блика от тях. Нищо подобно. Няма по-прикрити същества от децата и никой няма по-голяма потребност от тях да бъде потаен. Това е нещо като реакция срещу света, който ги посреща с отварачка за консерви, за да разгледа подробно съдържанието и да прецени дали не е редно да го смени с нещо по-подходящо.

- Здравей...аз съм Адри - пророних.
За момент, който ми се стори безкраен, той остана неподвижен като статуя. Внезапно обаче подскочи - с един от тези подскоци,които ме бяха накарали да повярвам, че може да лети и извика:
- Адрррри...!
Прозвуча като боен вик, но беше любовен. Прониза ме като светкавица.
- Ела,ела...-повтаряше.
Или по-скоро крещеше. Само знам, че ме очакваше с разтворени обятия и ме прегърна.
Аз стисках очи, без да разбирам добре защо. Когато ги отворих обаче, още ме държеше в ръцете си и силно ме прегръщаше.
Нещо сънувано или преживяно преди много време ме споходи: познавали сме се от по-рано или щяхме да се опознаем в бъдеще, което още не бе дошло. Но се случваше в осезаемото настояще, толкова жестоко, колкото и обедната светлина, която понякога наранява...

Говоря за себе си, всички го разбират,
но от доста време(винаги време)
зная, че в мен си ти,
и тогава:

Не ни достига времето
или ние на него,
оставаме назад от толкова тичане,
вече не ни стига денят,
за да живеем едва половин час.

Когато човек приближава смъртта,започва да вижда само най-важното,само това,с което не иска да се раздели.И смирено се опитва да съхрани в съзнанието си Красотата и Обичта,за да ги носи в себе си през Безкрайното пътуване,което му предстои.
...
Аз съм един отчаян самотник,тръгнал гол и наранен,с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош,сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда,която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която се скитат душите на мъртвите.И ако сгреша,нека тогава душата ми завинаги се пържи в Ада.Нека.
...
Иска ми се някой да е до мен и да ми маха за сбогом.Но съм сам,съвсем сам.И само един блед спомен се спуска сякаш от нищото,за да ме погали,преди да стана от камък-споменът за златистия смях на Странност в една далечна прозрачна утрин,окъпана в слънце,и нежната усмивка на Майа,която седи на коленете ми и гали лицето ми,за да ми покаже колко е щастлива.Толкова е хубаво,толкова е хубаво,толкова е хубаво...

Репортаж от живота ти

Дано не се залъгвам, но присъствах.
(Присъствието винаги е лично).
Признавам си, че го направих късно.
В последната минута за обичане.

Сърцето беше шумно и заето -
балконски вещици, принцеси в ложите.
та... не намерих мястото за цвете.

И в себе си обратно го положих.

— Къде си, Алфред? Ела, за да го ударим на живот! Не виждаш ли, че съм дошъл?
Как да не виждаше Алфред, че Емил е дошъл! Емил с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. Но Алфред стоеше сред войниците и не смееше да излезе напред, заради онзи дебел, сърдит малък дядка, дето само крещеше и се перчеше и заповядваше.
Вместо това, дебелият, сърдит малък дядка се приближи с коня си до Емил и каза много добродушно:
— Какво има, момченце? Да не си се изгубил? Къде са мама и татко?
Такава глупост Емил отдавна не беше чувал.
— Как ще съм се изгубил? — възмути се той. — Нали съм ТУК! Ако някой се е загубил, това са мама и татко!
И всъщност Емил беше прав. Малките деца можели да се загубят на панаира в Хултсфред, бе казала майка му. А сега тя стоеше в най-голямата блъсканица заедно с таткото на Емил и с Лина, и тримата се чувствуваха съвсем загубени, защото просто не можеха да помръднат.
Естествено, те веднага видяха Емил. Как няма да го видят, когато излезе напред с „шапкътъ“ и „пушкътъ“ и старата кобила. А таткото на Емил каза:
— На Емил му се готви едно ново дървено човече.
— Прав си — отвърна майката на Емил, — но как ще го спипаме?

Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.
Ясно и просто.
Както винаги е било.
Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.
Иска всичко да си е наред. Както преди.
...
Гледам я как върви по улицата и свива зад ъгъла. Тя знае, че стоя и я гледам и точно преди да завие, се обръща за последно и ми маха. В отговор вдигам ръка и тя изчезва.
Бавно.
Понякога болезнено.
Одри ме убива.

Не е въпрос на прошка, аз съм му простил. Но за мен той вече не съществува. Паметта е важна. Не съществуват виновни, а хора, които престават да съществуват. Това е най-малкото, което можем да направим. Това е справедливо.

Миг като вечност

Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

ХВЪРЛЯЙ ЗАРА

ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
иначе, изобщо не се захващай,
ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
това може да доведе до загуба на интимни приятелки, жени,
роднини, работа и накрая до загуба на ума ;
ако ще се опитваш, влизай с двата крака докрай,
влизай вътре и докрай,
може да означава да не ядеш по 3 или 4 дни,
може да означава да измръзнеш на някоя пейка навън,
може да означава затвор,
може да означава подигравки,
гавра,
липса на приятели,
подарък ти е самотата,
всичко останало е само тест за твоята издържливост,
за това – точно колко го искаш да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
въпреки малкия шанс и неразбирането отвсякъде,
и усещането ще бъде по-добро от всичко друго,
което можеш да си представиш.
ако ще се опитваш, влизай вътре и докрай,
няма никакво чувство като това.
ще бъдеш сам с боговете
и нощите ще горят с твоя пламък.
направи го, давай, давай,
давай,
докрай,
докрай,
ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм,
това е единствената битка, която човек си заслужава да води.

Катастрофата в любовта е може би близка до това, което в полето на психологията е наречено екстремна ситуация, когато субектът преживява ситуацията като непосредствено заплашваща да го разруши. Това е ситуация без остатък, без връщане, аз съм се проектирал в другия с такава сила, че когато ми липсва, не мога да се уловя, да се възстановя: аз съм загубен, завинаги.

- Как бяха лайната?
- Обилни.
- От сезона е,през зимата акат,чак драго да ти стане-неказа Пумеранг.
И тримата бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете. Мразеха ръкавици. Като се замислиш, от всичките хубави неща, които можеш да правиш с ръце, няма нито едно, дето да можеш да го правиш, ако си надянал ръкавици.
- Тръгваме ли?
- Тръгваме.

Гротескно. Но колко пъти е така, така е почти винаги: накрая откриваш, че болката, всичката тази болка е била излишна, че си страдал като добиче, а е било излишно, не е било справедливо или несправедливо, не е било хубаво или лошо, било е само излишно, всичко, което можеш да кажеш накрая е: беше излишна болка. Да се побъркаш, ако се замислиш, по-добре не го мисли, всичко, което можеш да направиш, е да не го мислиш повече, никога повече, разбираш ли?

...хората обикновено не знаят, че няколко трика стигат, за да си спестиш куп килограми, въпросът е просто да ядеш с малко интелигентност.

Професор Мондриан Килрой изучаваше кривите предмети и въздействието им върху възприятията на човека и върху неговата етико-сантиментална настройка.Беше убеден, че наличието на криви предмети в показателя на съществуващото е всичко друго, но не и случайно, и дори представлява по някакъв начин пътя за бягство, по който реалното се изплъзва от съдбата си на твърда, правоъгълно организирана и фатално фиксирана структура. Изобщо то именно привежда отново света в движение.

Странно нещо е.Когато ти се случи да видиш мястото, където би бил спасен, все става така, че го гледаш отвън. Никога не си вътре. Твоето място е, но ти никога не си там...край, прекарването е завинаги, повече назад връщане няма, оставаш си вечно някой, който минава оттам случайно, в ноктите на разкъсващо болезнено удивление, и значи винаги по-весел от другите и винаги по-тъжен, с всичките тия неща, докато се луташ, за смях и за плач.

Как да й кажеш на една такава жена, че ти искаш да се спасиш,а още повече искаш да спасиш нея със себе си,и да не правиш друго освен да я спасяваш,и да се спасяваш,цял живот,но не може,всеки има своето пътуване пред себе си,и в обятията на една жена се озоваваш,вървейки по усукани пътища,които и сам много не разбираш,а в нужния момент не можеш да ги разкажеш,нямаш думите,за да го направиш,думи,които да прилягат,тук,между тези целувки и по кожата,верни думи,няма ги,напразно ги търсиш в онова,което си и в онова,което си чувствал,не ги намираш,имат винаги погрешна музика,музиката е,която им липсва,тук,между тези целувки и по кожата,въпрос на музика е.Така че казваш после нещо,но е жалка работа.
-Елизевин,аз няма да бъда никога повече невредим.