Цитати на AVIS

Преди да си тръгна, му казах:
- Маестро, преди да си отида, бих искал да ми направите една огромна услуга.
- Стига да мога...
- Бих искал... да знам как... се казва тя.
- Маята ученичка? Още ли не знаете?
- Не. Никога не успях да узная. Как се казва тя?
- Наталия.
Излязох навън. Над Мадрид се спускаше нощта. Вече бях по-спокоен, но вървях като истински старец. Куцуках напред без път, без посока, без бъдеще и без настояще. Оставаше ми само смъртта, която някой ден сигурно щеше да ме потърси.

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал.

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.

Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.

„Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!“ Още снощи, когато до късно не бе мигнал, той си бе повтарял на ум това изречение. Повторил го беше поне сто пъти...

Освен това аз ще ти направя един подарък.Той пак се засмя.
—Ах,мило мое,мило мое,колко обичам да слушам тоя смях!
—Тъкмо това ще бъде моят подарък…както бе с водата.
—Какво искаш да кажеш?
—Хората имат звезди,които не са едни и същи.За някои,които пътуват—звездите са пътеводители.За други—те са само малки светлинки.Но всички тия звезди мълчат.А ти—ти ще имаш звезди,каквито никой друг няма…
—Какво искаш да кажеш?
—Тъй като аз ще живея на някоя от тях,тъй като аз ще се смея на някоя от тях—когато погледнеш нощем небето,на тебе ще ти се струва,че всички звезди се смеят.Ти ще имаш звезди,които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
—И когато се утешиш(човек винаги се утешава),ще бъдеш доволен,че си ме познавал.Ти винаги ще бъдеш мой приятел.Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене.И понякога ще отваряш прозореца си ей така,само за да ти бъде приятно…И твоите приятели много ще се чудят,когато видят,че се смееш,загледан в небето.А ти ще им кажеш:„Да,звездите винаги ме карат да се смея!“И те ще те помислят за побъркан.Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
—Все едно,че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета,които знаят да се смеят…
И отново се разсмя...

Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.
Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!
И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.
Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.

Неоспоримо умиращ, точка. Откъде тази увереност? Опитай се да разсъдиш. Не мога. Грандиозно страдание...Всичко е готово. Само аз не. Раждам се чрез смъртта, ако смея тъй да се изразя. Такова е усещането ми. Странно Рождество. Краката вече са се подали от огромната путка на съществуването. Благоприятно положение, надявам се. Главата ми ще умре последна. Прибери си ръцете. Не мога. Сърцераздирателно раздиране. И като секне историята ми, още ще съм жив. Многообещаващ отстъп. Край за мен. Вече няма да казвам Аз.

Защото на хората не им е достатъчно да се измъчват, нужни са им жега и мраз, дъжд и съответната противоположност, а тя е хубаво време, и в добвка любов, приятелство, слънчев загар и сексуален и пептиден недостиг например, изобщо - изстъпления и полуди, за щастие твърде многочислени, за да бъдат преброени от тялото, съвместно дори с черепа и неговите кадри, чудя се какво ли значи това, да речем, гърбавостта помага ли им точно да осъзнаят кое дръзва да пречи на щастието им да бъде безпримесно. За някои неща човек трудно си затваря очите. Намират се даже педанти, които нямат мира, докато не си изяснят дали саркомата им е на пилора или пък на дванайсетопръстника. Но това са крилати мисли...

Не е нужно да се изпада до там, но който е чакал достатъчно, ще чака винаги, а отвъд определена точка вече нищо не може да се случи, нито някой да се яви, нито да има каквото и да било освен осъзнато в безплодността си очакване. И когато умираш(например) е късно, премного си чакал, вече нямаш достатъчно живот, за да си способен да престанеш.

Чувствам се нещо като сряда. Винаги закъснявам, винаги идвам след вторник...

НАШАТА БЕЗУМНА И ОЧАРОВАТЕЛНА КРАЛИЦА
Дворецът на кралицата на феите беше голяма стъклена къща с кристални колони, цялата обвита с рози.
Кралицата на феите променя къщата си по два пъти на ден. Вчера наподобяваше замък, а днес на нищо не прилича. Никой не пазеше входа на двореца. Във вестибюла имаше цели планини от неразпечатани писма. Макар да беше съвсем светло, всички лампи бяха запалени, хиляди книги бяха нахвърляни наслуки, така че образуваха нещо като свод, под който можеше да се мине. В салона стоеше кралицата. Беше много красива. На главата си носеше малка корона и държеше в ръка вълшебна пръчица. Върху кралицата се четеше ту прави каквото щеш, написано с огнени букви, ту тя заприличваше на фонтан със светещи струи или на буря в полето. Кралицата сновеше наляво-надясно, подхващаше разговор, не го довършваше и всяка минута организираше някоя игра, така че в крайна сметка никой не играеше. Имаше оркестър, но всеки свиреше, каквото му хрумне, така че нищо не можеше да се разбере.
Кралицата вдигна пръчицата си към тавана и затананика някаква много приятна мелодия: Не се учудвай, не се май,
прищевките тук се зачитат.
Ума за лудост смятат, знай,
а грубия - за най-възпитан.

Животът е една голяма кочина. Защо нещата трябва да бъдат толкова сложни, след като могат да бъдат и прости.

...той я познаваше, познаваше я до болка, всякога можеше да я назове и посочи-но странно-тя имаше като че ли съвсем не това лице,което той знаеше,и мъчително му се искаше да не бъде същата тази жена.В нейното лице имаше такова разкаяние и ужас,сякаш беше страшна престъпница и току що е извършила страшно престъпление.Една сълза трепкаше на бледата й буза.Тя го повика с ръка и сложи пръст на устните си,сякаш го предупреждаваше да върви след нея тихо.Сърцето му замря,той за нищо, за нищо на света не искаше да я признае за престъпница, но тутакси чувстваше, че ще му се случи нещо ужасно,за цял живот.Тя като че ли искаше да му покаже нещо наблизо тук, в парка...

...чакам телефонът пак да зазвъни. Облягам се на стената, гледам в една единствена точка пред себе си и дишам бавно, безшумно. Проверявам свързващите звена между отделните моменти. Телефонът не звъни. Възцарява се пълна тишина. Но аз не бързам. Вече няма защо да бързам. Готов съм. Мога да отида където и да е.
Наистина ли?
Наистина!
Гледам небето. Да, на него виси полумесец с цвят на плесен. Това е добре. Значи двамата с нея сме в един и същи свят и гледаме една и съща Луна. И една и съща нишка ни свързва с действителността. Просто трябва да я придърпам леко към себе си.

Той беше просто един Първобитен човек,живееше пещерно в една пещера,ходеше почти гол,не знаеше да чете и да пише и беше напълно щастлив,освен когато усещаше глад.Името му беше Тегумай Бопсулай,което значеше„Мъжът-който-не-прави-прибързана-крачка",но ние,о,мое Безценно съкровище,ще го наричаме само Тегумай за по-късо.Жена му пък се казваше Тешумай Тевиндро,което значеше„Жената-която-задава-голям-брой-въпроси";но ние,о,мое Безценно съкровище,за по-късо ще я наричаме само Тешумай.А името на малкото им дете-дъщеря беше Тефимай Металумай,което означаваше„Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често";но аз ще я наричам Тефи.И Тя беше Безценното съкровище на татко си и Безценното съкровище на майка си и затова те я тупаха много по-рядко, отколкото би било полезно за нея.
---
—Какво направи,Тефи?—каза Тегумай.
—Това е тайна,Татенце.Ще ти кажа само,че навредих нещо—каза Тефи(разбира се, тя искаше да каже „наредих".—Ако не ме питаш,след малко ще узнаеш сам и много ще се изнинадаш.Само да знаеш колко ще се изнинадаш,Татенце!Обещай ми,че ще се изнинадаш!
—Обещавам ти.
---
—О,„Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често", ти си направило велико откритие!

СЛУЧКАТА
Автобус по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години - мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си. Упреква го, че го блъскал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.
Два часа по-късно го срещам отново - на площад Ром, пред гара Сен Лазар. Той е с някакъв свой приятел, който му казва: " Ще трябва да добавиш едно копче на палтото си." Обяснява му къде (при яката) и защо.

КУЛИНАРНО
След като се пържих на бавен огън от чакане под гранясалото слънце,най-сетне се озовах в зеления гювеч на един автобус, червив от пътници като швейцарско сирене. Сред куп юфка забелязах голям макарон с изпосталял от диета врат и на тиквана с мекица, на която се открояваше нещо като конец за рязане на масло. Този пъпеш сви сармите на един (попарен, сякаш са му изяли десерта) сухар, понеже му правел на кайма джоланите. Но после бързо пусна кокала, за да се разлее (с брашно и захар колкото поеме!) в една опразнена формичка кейк.
Тъкмо се канех да преглътна всичко в автобуса на връщане, когато пред бюфета на гара Сент Саварин отново видях същия тутманик заедно с някакъв тиквеник(от тия дето са на всяка манджа мерудия!), който му разтягаше локуми как да се гарнира. И нашия съвсем я втаса.

ОТРАКАНО
В омнибуса, веднъж по обед, се натресох на следната трагикомедийка. Един образ, който ми обра точките с дългия си врат и със сиджимката на капата си(носят ги напоследък, ама аз не съм чак толкоз мръднал!), като го пресова тарапаната, се изпречи на съседа си. И си мисли, че като се перчи, никой няма да чатне ще за мухльо е. Та същият тоя обвини оня, че го настъпвал методично и системнатично по лачените патъци. И това - всеки път, когато се качвали или слизали разни дами и господа, тръгнали за Шампере. Ама пустото му конте даже и не изчака да го викнат на ринга, та да му поогледаме излагацията, ами драсна да седне, сякаш ни е изпонатръшкало всичките.
Два часа по-късно, вече на чист въздух, отново видях образа, за който ви разправям, ама вече зяпнал в устата на друг такъв като него, който му наливаше в главата как да си вее гъзовейката на обществени места.

ТАРИКАТСКО
Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим ­ кво? ­ Един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. "Не моеш ли ­ вика му ­ да си отваряш зъркелите? Нарочно ­ циври му ­ ме ръгаш, че и ми газиш патъците." И духна да седне. Пълен чвор.
Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. "Чат ли си? ­ бъзна го онзи. ­ Барни тва копче и ще си тупалка!

ОМОНИМИЧЕН КАЛАМБУР
Време (къде ли се време?) за обед. От качилите (наистина бяха откачили те!) се пътници автобусът беше препълнен. Видях сред тези хора (видях с ред тези хора или видях сред тез и хора, или видях с ред тез и хора???) нещо интересно - много забавен младеж (много за бавен млад еж?): шия като жираф, на главата (аз ли шия като жираф нагла вата?) - шапка и плитка (колко плитка?) на шапката. Почва (на каква почва?) този да се кара на един католик отзад (като лик отзад?), че го ръга като дъска за гладене (а нима това дъска за гладен е?). Но като забеляза (за беля за какво?) свободно място, отиде да търси подслон (но какво да търси под слон?).
Не помня по календар (по-кален дар!) коя дата беше, но след това (беше ли с лед това?) пак видях споменатото (кой спомена тато?) момче на гара (и кой видя нагара?) Сен Лазар. Негов другар (не го в друг ар слагайте!) гореше (защо ли го реше?) от желание да му даде съвет относно (как да го разбираме това "от нос, но..."?) едно копче.