Цитати на AVIS

Бульона обаче май ни нямаше доверие и попита кой е отличникът на класа.
—Аз,господине!-заяви гордо Анян.
Вярно,Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме много, ама не можем да го бием толкова често, колкото ни се иска, понеже е с очила.
—Добре,ще надзираваш другарчетата си.Преговорете си уроците.
Доволен и щастлив,Анян се настани зад катедрата на учителката,а Бульона излезе.
—Тъй —рече Анян,—сега трябваше да имаме аритметика,извадете си тетрадките,ще решим една задача.
—А бе ти луд ли си?—попита го Клотер.
—Млъкнете,Клотер!—извика Анян,който явно наистина се мислеше за учителка.
—Я ела да ми го кажеш тука,ако си мъж!—каза Клотер.
Жоашен предложи да дебне на вратата дали ще се появи възпитателят и всички се съгласихме,освен Анян, който викаше:
—Жоашен,върнете се на мястото си!Жоашен се изплези на Анян,седна пред вратата и долепи око до ключалката.
—Никой ли няма,Жоашен?—попита Клотер.
Жоашен отговори,че не вижда нищо.Тогава Клотер се изправи и каза,че ще накара Анян да си изяде учебника по аритметика,което не беше лошо като идея,обаче Анян беше против и се развика:
—Няма!Аз съм с очила!
—Ще изядеш и тях!—каза Клотер,който твърдо държеше Анян да изяде нещо.

Никога не съм могъл да уравнявам баланс. Винаги съм минус нещо. Следователно имам основателна причина да продължавам. Влагям целия си живот в баланса, за да може от него да се пръкне едно нищо. За да стигнеш до нищото, трябва да подредиш безкрайно много цифри. Това е положението: в уравнението на живота моят знак е безкрайност. За да стигнеш никъде, трябва да избродиш всички познати вселени: трябва да бъдеш навсякъде, за да не бъдеш никъде. За да има безпорядък, трябва да унищожиш всички форми на порядък.За да полудееш, трябва като начало да имаш натрупани в себе си ужасно много нормалност и здрав разум.

А после един ден плътта зейва и разцъфва, сякаш неочаквано кръвта отдолу е влязла в съприкосновение с въздуха, мигом целият свят отново надава рев и самият поддържащ тялото скелет се стопява като восък. Такъв един ден може да бъде, когато за първи път срещнеш Достоевски. В паметта ти се запечатва миризмата на покривката, върху която лежи книгата, поглеждаш към часовника и виждаш, че до вечността остовот само пет минути, броиш предметите върху полицата над камината,защото гласът на числата излиза от устата ти по съвсем различен, съвършено непознат начин, защото всичко ново и старо или докоснато и забравено, е огън и хипнотизъм.

Тя искаше да узнае кое е най-лошото.Не най-хубавото,а най-лошото.А под най-лошото разбираше-истината.Каква е истината?И той й я каза,защото в този момент я обичаше,представяше си я как трие кръвта по пода.Тогава се почувства най-близо до нея.Възможно ли беше?Коулман не беше се чувствал по-близо до друг човек през живота си!Обичаше я.Защото това е мигът,в който обичаш някого-когато го видиш като плячка пред лицето на най-лошото.Не храбър.Не героичен.Просто плячка.Той нямаше резерви към нея.Никакви.Отношението му беше отвъд мисленето и пресмятането.Бе инстинктивно.Няколко часа по-късно това можеше да се окаже много лоша идея,но за момента не беше.Той й вярва-ето това е.Той й вярва-тя е избърсала кръвта от пода.Не е религиозна.Не е лицемерно набожна,не е деформирана от приказката за непокварената чистота,независимо от останалите перверзии,които може да са я обезобразили.Не се интересува от това да раздава присъди-с прекалено много гадост се е сблъсквала.Няма да избяга...

РАЗПУСКАНЕ НА ЛЮБОВНИТЕ АРМИИ

Тя запали цигара по оня начин,
по който разбираш, че всичко
е вече решено, и каза:
Край, усещам се като армия
в мирновременно положение,
маневри по запуснати ниви,
безплодни учения
все по-далеч от оживени места,
листа, съчки, кал, задни дворове;
като пушач сред отказващи пушенето,
като любовник сред отказали любовта.

О, ти го мислиш отдавна, казах,
звучи като стихотворение.
За мен е оставен финалът, ето:
Аз съм леко ранен,
много леко ранен
и неловко кървящ
в мирновременно положение.

Когато някоя жена спи с женен мъж, тя в известен смисъл спи и с неговата съпруга, разбира се, така че съпругата не трябваше да бъде ужасяваща.

Мъча се да реша по какъв начин да й обясня какво съм аз. И друго се мъча да реша: какво съм аз.

- Толкова ли е просто?
- Толкова.
- А какво става след това?
- Нищо. Само ни очакват останалите дни от живота.
- Това ли е всичко?
- Това е.
- Ами краят, това ли е краят?
- Не съвсем...Не е толкова лесно. Никой не се е отървал току тъй.

Но си струва труда да се опита.

Летенето навън е съвсем различно. Не летиш, за да получиш храна, нито пък прехвърчаш от пръчка на пръчка, а летиш заради самото летене, напълно освободен от всичко. Аз все още не мога да летя свободно, но започвам да разбирам каква е причината. Преча си самият аз.
Само съзнанието, че мога да летя, е достатъчно, за да летя.

—Налейте си още малко чай—рече много сериозно Мартенския Заек на Алиса.
—Аз изобщо не съм пила—отвърна докачено Алиса.—Как мога да си налея още?
—Искате да кажете,че не можете да си налеете по-малко от нищо—каза Шапкаря.—То е лесно да си налеете,щом не сте си налели досега.
—Никой не ви пита за вашето мнение—отсече Алиса.
—Кой прави сега забележки на другите?—запита тържествуващ Шапкаря.
Алиса не знаеше какво да отговори,но си наля малко чай...

Шапкаря отвори широко очи,като чу това,ала каза само:
—Защо гарванът прилича на писалищна маса?
„Ето, сега ще се позабавляваме!—помисли Алиса.—Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“
—Мисля, че мога да отгатна—добави тя гласно.
—Значи мислите, че можете да кажете отговора?—рече Мартенския Заек.
—Точно тъй—отвърна Алиса.
—Тогаз кажете туй,което мислите—продължи Мартенския Заек.
—Това и правя—бърже отвърна Алиса.—Поне…поне мисля туй,което казвам…то е все едно, нали…
—Ни най-малко не е все едно!-каза Шапкаря.—Та вие значи искате да кажете,че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!
—Значи искате да кажете—добави Мартенския Заек,-че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!
—Значи искате да кажете—добави Катерицата,която изглежда говореше в съня си,—че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!
—Все едно е при тебе—каза Шапкаря.

—Няма място!Няма място!—извикаха те,като видяха,че Алиса иде.
—Има много място!—каза Алиса възмутена.И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.
—Ще пиете ли малко вино?—покани я Мартенския Заек.
Алиса огледа масата,ала на нея имаше само чай.
—Не виждам никакво вино—забеляза тя.
—Няма вино-рече Мартенския Заек.
—Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия—каза Алиса ядосана.
—Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете,без да сте поканена—рече Мартенския Заек.
—Не знаех,че масата е ваша—каза Алиса.—Наредена е за повече от трима.
—Косата ви трябва да се подстриже—каза Шапкаря.Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
—Трябва да се научите да не правите забележки на хората—отсече строго Алиса.—Вие сте невъзпитан.
Шапкаря отвори широко очи,като чу това...

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…
Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.
Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но...

Ти много добре знаеш, че не си истинска.
- Истинска съм! - възкликна Алиса и се разплака.
- Няма да станеш по-истинска, като плачеш-отбеляза Туидълди.-Излишно е да рониш сълзи.
- Ако не бях истинска не бих могла да плача...

...защо времето не минава, не те оставя, защо се натрупва около теб, миг след миг, от всички страни, все по-нависоко, все по-плътно, твоето време, това на другите, онова на старите мъртъвци и на мъртъвците, които предстои да се родят, защо те погребва с капкомер, нито мъртъв, нито жив, без спомен за нищо, без надежда за нищо, без познание за нищо, без минало и бъдеще, погребан под секундите...

НОКТЮРНО

Залезът падна...Спиш ли?
Или ме чакаш...Обичам те.
Дълго ли ме нямаше?
Не се сърди, че ме нямаше. Обичам те.
Често ще ме няма.
Ще бъда до теб - и ще ме няма. Обичам те.
Трябва да свикнеш с това.
Не те ревнувам от тревите. Повече
не ми изменяй. Ето
галя косите ти...Спиш ли?
Вече иде времето, когато преставаме да вярваме
в безсмъртието. Обичам те.
----

Очите й са широко отворени, устата се усмихва горчиво, с гънки, които издават чувствителността й. Виждал съм нейни по-ранни снимки. Не можех да им издържа, както когато ти се иска да сложиш ръката си върху нажежено желязо. Дори не е знаела, че съществуваш, когато си ги е правила, а фактът, че си загубил такива ценни моменти от живота й, че е пропиляла толкова чувства по някой друг вместо по теб, даже и да е нямало никакъв друг, това не може да се приеме, не може да се преживее.

Емил отново погледна през прозореца. „Всъщност аз си представлявах всичко съвсем, иначе — мислеше той, докато очите му следяха един камион. Аз исках сам да печеля пари. Толкова много, че да не трябва тя да работи повече. И исках да остана през целия си живот само с нея. Само ние двамата. И никой друг. А сега идва един полицай и иска да й стане мъж!Сега трябва да реша — рече си той. — И не бива да мисля само за себе си. Това би било подло. Тя винаги е мислила само за мен. И тя го обича. В никой случай не бива да покажа, че съм тъжен. Трябва дори да бъда весел. Иначе ще й разваля цялата радост.
...
Тя не забеляза нищо и сигурно мисли, че никак не ми е мъчно. Сега може да се ожени за господин Йешке и да бъде толкова щастлива, колкото от сърце и желая. А и той е много мил човек!
А майка му си мислеше: „Ах, колко се радвам, че момчето не забеляза нищо! То не бива никога да узнае, че аз бих предпочела да остана сама, само с него! Но не бива да мисля за себе си, а само за момчето си. И за бъдещето му. Кой знае докога още ще мога да печеля пари. А и господин Йешке е мил човек.“

Нещата са такива каквито са.
Ти си това, което е.
И не можеш да сгрешиш.

Чакай ме във вила "Инкогнито", мила-
в "Инкогнито" ще бъдеш сама.
Нека да живеем инкогнито, мила,
и така да излъжем смъртта.

Инкогнито ще живеем чудесно,
така че не питай "докога".
Чакам те на място лесно,
с фалшив паспорт и малко трева.

В "Инкогнито" ме чакай, мила,
иначе ще се побъркам.
Ако там ти стане скучно,
значи някъде съм сбъркал.

Това, което ще победи накрая,
не биографията, а страстта е-
защото любовта е Свещеният Граал
дори в "Инкогнито".

Така че чуй ме....
играта да играеш,
за болка да не знаеш,
е най-добре в света.
И никога не вярвай на слава и съдба.
И даже ти не знаеш, и никой тук не знае
какви са наште скрити, дълбоки имена.
Защото всички сме "инкогнито".