Цитати на AVIS

Как да му кажеш,на един такъв мъж,че сега аз съм тази,която искам да го науча на нещо и между неговите милувки искам да го накарам да разбере,че съдбата не е верига, а полет,и ако само жадуваше още наистина да живее,би могъл да го направи,и ако само жадуваше още наистина за мен,би могъл да има още хиляди нощи като тази,вместо онази единствена,ужасяваща,на която е тръгнал насреща,само защото тя го чака,ужасната нощ,и от години го зове.Как да му кажеш на един такъв мъж,че да станеш убиец няма да послужи за нищо и за нищо няма да послужи тази кръв и тази болка, че е само начин да тичаш до без дъх към края,когато времето и светът,за да не сложат край на нищо,са тук и ни чакат,и ни зоват,ако само можехме да ги чуем,ако само той можеше,наистина,наистина,да ме чуе.Как да му кажеш на един такъв мъж, че те погубва?

Никога не сме достатъчно далеч,за да се намерим,никога-достатъчно далеч-за да се намерят-бяха онези двамата,далеч,повече от всеки друг и сега-вика гласът на Елизевин,от реките истории,които насилват душата й,и плаче Адамс,усещайки ги да се оттичат,тези истории,най-после,накрая,свършили-може би светът е рана и някой сега я зашива в тези две тела,които се преплитат-и дори не е любов,това е поразително,а е ръце,и кожа,устни,шемет,секс,вкус-тъга,може би-дори тъга-желание-когато го разказват,няма да изрекат думата любов-хиляди думи ще изрекат,премълчавайки любов-мълчи всичко наоколо,когато внезапно Елизевин усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и мисли:ще умра.Усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и,виждаш ли, няма да умре.

Аз не че съм искала да бъда щастлива,това не.Исках...да се спася,ето това е:да се спася.Но късно разбрах накъде е трябвало да вървя-накъдето са желанията.Човек очаква,че други неща спасяват хората:дългът,честността,да бъдеш добър,да бъдеш справедлив.Не.Желанията са тези,които спасяват.Те са единственото истинско нещо.Бъди с тях и ще се спасиш.Но твърде късно го разбрах.Ако му дадеш време,на живота,той се извърта странно,и безпощадно-и си даваш сметка,че вече не можеш да желаеш нещо,без да си причиниш болка.И тогава всичко се проваля,няма начин да избягаш,колкото повече се мяташ,толкова по-здраво се заплита мрежата,колкото повече се бунтуваш,толкова повече се нараняваш.Няма излизане.Когато беше твърде късно,аз започнах да желая.С всичката сила,която имах.Причиних си толкова болка,че ти не можеш дори да си я представиш.

После се обърна,приближи се и направи това,заради което бе живяла.Сгуши се зад гърба му:придърпа колене нагоре към гърдите,изравни стъпала,докато не усети прасците идеално прилепнали,двете бедра меко сключени,коленете като две чаши,закрепени една върху друга,глезените разделени от едно нищо,сви малко рамене и плъзна ръце,събрани,между краката.Погледна се.Видя едно старо момиченце.Усмихна се.Черупка и животно.
Тогава си помисли,че колкото и непонятен да е животът,навярно го прекосяваме с едничкото желание да се завърнем в ада,който ни е родил,и да го обитаваме редом с онзи,който веднъж ни е спасил от него.Хрумна й да се запита откъде ли идва абсурдната вярност към ужаса,но откри,че няма отговори.Разбираше само,че нищо не е по-силно от инстинкта да се завърнеш там,където са ни разкъсали,и да повтаряме този миг с години.Само с мисълта,че който ни е спасил веднъж,може да го прави после завинаги.В един дълъг ад,същия като онзи,от който идваме.Но внезапно милосърден.И без кръв.

Мъжът се скова и остана така,леко наведен напред,с точното усещане в сърцето,че сега всичко свършва.Но жената вдигна ръце,бавно,и като пристъпи напред,го прегърна,отначало нежно,после притискайки се към него с безнадеждна сила,с глава,облегната на рамото му,и цялото тяло,протегнато да търси неговото.Мъжът беше с отворени очи.Чувстваше тялото на жената,което го обгръщаше, и ръцете й,леки,в косите си.Затвори очи.Взе жената на ръце.И с всичката си сила на старец я притисна към себе си.
Когато тя започна да се съблича,с усмивка каза:
-Не очаквайте кой знае какво.
Когато той легна върху нея,с усмивка каза:
-Вие сте прекрасна.

После коленичи на земята и повдигна капака на отвора.Имаше едно момиченце там вътре,сгушено настрани,с ръце скрити между бедрата,с леко наведена напред,към коленете глава.Очите му бяха отворени.Насочи пистолета към момиченцето. Момиченцето извърна глава и го погледна.Имаше тъмни очи със странен рисунък.Гледаше го без никакво изражение.Устните му бяха полуотворени и дишаше спокойно.Беше животно в дупката си...Свитите колене, ръцете между краката,стъпалата в равновесие едно върху друго.Главата леко наведена напред,да затвори кръга.Господи,колко беше хубаво,помисли си.Кожата на момиченцето беше бяла,контурът на устните му съвършен.Краката се подаваха изпод червена поличка,като на картина.Всичко беше така подредено.Всичко беше така изпипано.
Точно.
Момиченцето обърна пак глава в предишното положение.Наведе я малко напред,да затвори кръга.

...аз всъщност е трябвало да съм нощна пеперуда, но после е станала грешка, и така съм се озовала тук, но не точно тук е трябвало да кацна, и затова сега всичко е малко трудно, нормално е всичко да ме наранява, трябва да имам много търпение и да чакам, сложно нещо е, нали, една пеперуда да се превърне в жена...
Исках да кажа, че аз го искам, живота, и бих направила всичко, за да го имам, всичкия, който съществува, толкова много, че да полудееш, няма значение, нека и да полудея, но този живот аз не искам да го изгубя, аз го искам, наистина, дори да боли до смърт, да живея, това искам. Ще се справя, нали?
Нали ще се справя?

В своя "Калигула" Албер Камю изразява безметежното щастие да живееш чрез следните четири слова, които наистина са изключително показателни: "писък на бързолети в зеленото небе".

Господи, дари ми голяма любов, която да озари и опустоши живота ми!
В покоя на сърцето и късното лято изричам тази молитва не без трепет, знаейки от опит, че малко по-горещи да са желанията ми, винаги се сбъдват с времето.

Порочността придава на любовта особен вкус, нагарчащ наистина, но пък чрез опростяването и разголването на желанието - съвършено незаменим.

Нима не разбират,че колкото повече се забравя,колкото повече се отдам на този последен призрак на живота и любовта,толкова по-нещастен ще ме направят?За какво ми е вашата природа,вашият Павловски парк, вашите изгреви и залези на слънцето,вашето синьо небе и вашите предоволни лица,когато целият този безкраен пир започна с това,че единствен мене сметна за излишен?За какво ми е цялата тази красота, когато всеки миг,всяка секунда трябва да знам,принуден съм да знам,че ето дори тази мъничка мушица,която бръмчи сега около мене в един лъч на слънцето,и тя дори участвува в целия този пир и хор на природата,знае своето място, обича го и е щастлива,а аз само съм изхвърлен от съдбата и единствено малодушието ми пречеше досега да го разбера!

Знайте,че има един предел на позора,когато човек осъзнава собственото си нищожество и безсилие,предел,зад който той не може да отиде и от който започва да чувствува грамадна наслада в самия позор.

Добре,приемам всичко това,необходимо е,но все пак остава вечният въпрос:защо е било нужно моето смирение?Нима не могат ей тъй просто да ме изядат,без да искат от мене да пея възхвали на този,който ме е изял?

— Може и да остана…— казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Бедното момиче остана самичко,без обувки и без ръкавици,сред страшната и студена финландска земя.То тръгна нататък,а насреща му се зададе цял рояк снежинки.Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи,други на стоглави чудовища,трети—на малки бели мечета с настръхнала козина.Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
---
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата.Буйните ветрове насреща й утихнаха,сякаш заспаха.Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай.Тя го позна веднага,хвърли се на шията му,притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай!Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ.Тогава Герда заплака.Топлите й сълзи покапаха по гърдите му,проникнаха в сърцето му,размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и...

Слушайте,започваме!Когато стигнем до края на приказката,ще знаем повече,отколкото сега,защото ще приказваме за един лош магьосник.А той беше най-лошият от всички магьосници,защото беше самият дявол.Веднъж той се намираше в много весело настроение:беше сполучил да направи едно огледало,което имаше това свойство,че всичко хубаво и добро,огледано в него,се изгубваше,а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо,отколкото бе в действителност.Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня,а най-красивите хора — грозни и гнусни.Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят.Всичко туй забавляваше страшно много дявола.Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл,в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение—така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица.Най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него.Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето...

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

Само ги погледни, тези млади блудкави бащи, които хрисимо помагат на малките си женички с готвенето и чистенето и прекарват цялата събота в грижи за прекрасния си дом. Да се чуди човек как са успели да се чукат достатъчно често, че да направят скъпоценните си дечица. Най-вероятно дори и това не са правили - в наши дни всички забременяват ин витро и раждат с цезарово сечение. Всички се разхождат напред-назад с тъжни лица и оплакват смъртта на религията. Това, което според мен е тревожно, е смъртта на греховността. Без греховност хората не са вече хора, а просто овце.

Човек винаги иска да разбере истината, дори и да не знае какво да прави след това с нея.

Минаваха много автомобили, а му се искаше да седне, да спре да се усмихва и да заплаче, защото беше ужасно. Не искаха никакви портокали, не им се нравеше да го гледат, като им се усмихва, макар че се усмихваше точно тъй, както според чичо му би трябвало да им хареса. Само го поглеждаха и нищо повече.
Падна здрач, а той си мислеше единствено, че целият свят може да свърши. Мислеше само, че ще стои там с портокалите в ръка и ще се усмихва, докато дойде краят на света. Мислеше си, че едничкото, заради което се е родил, е да стои на ъгъла и да размахва портокалите към хората, да им се усмихва с големи сълзи по страните си до края на света, додето всичко стане черно и празно, а той ще стои там и ще се усмихва, ще го заболи устата и ще плаче, защото те дори не искаха да му се усмихнат в отговор; мислеше, че целият свят може да пропадне в мрака и да свърши, и Джейк ще е мъртъв, и жена му ще е мъртва и всички улици, къщи, хора, реки, поляни и цялото небе ще свършат и никой никъде няма да остане, нито един човек, нито една пуста улица или един тъмен прозорец, или една затворена врата, защото те не искаха да купуват портокали и не му се усмихваха и целият свят можеше да свърши.

Ех, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата?
...пламнах, трябва да се угася...

Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава.