Цитати на AVIS

Боли ме главата и вселената. Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда.
Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.

Досега всичко сме споделяли един с друг, нали така...Не бива да се лъжем, а несподеленото е само по-мека форма на лъжа.

Отлагай всичко. Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.
Не мисли никога за това, което ще вършиш. Не го върши.
Живей живота си, нека не те живее той.

Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.

...да се чувстваш особен е най-ужасната клетка, която човек може да си построи...

Нося безмълвен багаж. Опаковал съм се в мълчание толкова дълбоко и за толкова дълго, че никога не успявам да се разопаковам с думи. Когато говоря, просто се опаковам по различен начин.

Сънуваш ли я, Спиноза? Сънуваш ли нея? Докато те учеше на конюгации и деклинации, докато изговаряше думите, чието значение все още не знаеше, възбуждаше ли те начинът, по който се търкалят думите в гърлото й, изкачвайки се нагоре към устата, промъквайки се между нейните устни, прониквайки в твоите уши? Сънуваш ли как търкаля през гърлото си и други звуци, как те вика, как изговаря твоето име не само когато отбелязва, че тази или онази дума не е в този или онзи падеж, но и когато се буди и когато заспива? Сънуваш ли, че шепти твоето име?

Спомням си едно дълго гневно писмо. Авторът му твърдеше, че не съм имал право да казвам, че не харесвам Шекспир.Твърде много млади хора щели да ми повярват и никога нямало да прочетат Шекспир. Нямал съм право да заемам такава позиция. Безкрайни писания на тази тема. Не му написах отговор. Но ето тук ще му отговоря.
Да го духаш, мой човек. Толстой също не го харесвам!

Казват: с Времето мъката намалява - Не, с Времето нищо не минава; с него отминава единствено емоционалността на скръбта.

Даде ми усещането,когато ти се струва,че след миг ще полудееш от копнеж.И при това знаеш,че със сигурност така ще стане.Умееше да ми разкаже приказка за всяко парче от моето тяло.И май нямаше място,което той да не беше докоснал или опитал.Ако имаше време щеше да целуне всяко косъмче върху главата ми.Всяко поред.С него винаги исках да се съблека още повече.Имах усещане, че бих се почувствала наистина гола,чак когато моят гинеколог ми махне спиралата.Той никога не търсеше ерогенните зони на моето тяло.Приемаше,че жената е ерогенно място като цяло,а от тази цялост най-ерогенен е мозъкът.Търсеше прословутата Г-точка в моя мозък.И почти винаги я намираше.
---
После дойдоха мъжете без смисъл.След всеки пореден все по-малко исках да се сближавам със следващия.Стигна се до там, че понякога,когато бяхме в леглото и дори тогава,когато ме целуваха "там долу",аз самата "там горе" се чувствах самотна.Защото те само механично ме докосваха с повърхността на устните си или езика.А той? Той направо ме "изяждаше".Лакомо, както се изяжда първата ягода. Понякога....

— Къде са платовете? — попита изненадана Мишел.
— Ей тук — отвърна госпожица Небесна, като посочи небето. — Роклите на феите могат да бъдат направени от пет различни материи: чисто небе, синьо небе с бял облак, залез слънце (във всички нюанси), изгрев слънце и звездно небе.
— Как ги отрязвате?
— Ще видите. Искате ли чисто синьо небе?
— Да... Не искам облаци. Гопожица Небесна извика:
— Юпитер!
Един голям орел, когото Мишел не беше забелязала, кацна в краката им.
— Юпитер, отрежете къс чисто небе за рокля на феята Мишел... Веднага, моля ви се!
Орелът литна, вдигна се нагоре, изчезна и само след пет минути се върна, като държеше в клюна си сгънато парче небе.
— О! Колко е красиво! — възкликна Мишел.
Никога не бе виждала нещо по-хубаво от този небесен
плат: той беше син, но много бледосин; не се виждаше бяло и все пак се отгатваше, че лек облак се бе плъзнал по небето в момента, когато Юпитер беше отрязвал парчето; не се виждаха звезди и все пак се отгатваше, че в него има невидими звезди.
— Като го пипате, все едно докосвате прохладен въздух, ще видите — каза госпожица Небесна.
Тя разгъна парчето небе, което се развя около нея...

СЕЗОНЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ СВЪРШИ
Пъпките забравиха кога станаха цветове.
От цветовете няма да излязат
пъпеши, нито птици, нито цигулки.
Формите на плода станаха категорични –
ябълки като ябълки,
всичко е ясно –
повече не може да се фантазира.
Ябълките узряха – какво повече?
Остава само да бъдат изядени.
Сезонът на илюзиите свърши.

Вече се чувства навсякъде у дома си, най-висшата форма на самота.

Времето за четене е сбито време, един час тук не е същият както един час там, понякога той продължава десетократно повече, понякога е по-кратък от мига между две трепвания...
...това е време във времето.

- Една вечер в леглото си се зарекох, че ще го обичам до края на живота си, така тези думи, изречени тогава, още стоят в моята възглавница...- изчерви се тя.

...болестта на забравата неумолимо се разпростираше...

- Няма ми един спомен!

...завари я на пода в библиотеката как с нож за хартия вади перо по перо от разпраната възглавница, оглежда го и го захвърля...
- Някога бях казала нещо важно в тази възглавница, а сега това нещо го няма...-вдигна за малко разплаканите си очи тя и продължи да рови.
Освободените бели перца кацаха по косата й. Рееха се навсякъде в стаята. Натам и насам. Натам и насам.

От другата страна нна дерето спрях на моравата пред къщата, в която се бях родил.Взех няколко дребни камъчета и направих онова, което не бе правено нито веднъж през целия ми живот.
Метнах няколко камъчета в процореца, зад който бях посрещал сутрините през първите си дванайсет години. Извиках собственото си име. Извиках се навън да играем в някакво дълго лято, което вече го нямаше.
Изчаках колкото бе нужно на младото ми аз да излезе и да дойде до мен.
И бързо, бягайки пред зората, двамата изтичахме от Грийн Таун обратно към Сега и Днес, за да останем тук до края на живота ми.

Дарк.Дарк.Хел.Хелоу,Хелън.Върла дарлинг,пиша ти от самия ад.Всичко е като по ноти.Деменция прекоксуване в горещата фурна на Калифурна.Кръв, пот и сълзи. Всичко е точно.Представям си как моят летър прониква в теб,как те изпълва, моят бел'летьр в клиторберанса на Големия Ирапшън,докато си скитам немил и нелавлинг в жестоките лавинюта на Калифурна с моя балгериън летър.Коксувам деменции прекокс в прекомерни дози на прякото мерене.Джаст ю, джаст ми.Джаста-праста. Здрасти, Хелън.Наистина ли желаеш моя летър?Той е на всеки километър и се разтапя от сетисфекшън.Нищо вече не може да го спре в логаритмичното спрягане. Само аз мога да ти дам тоя разкошен летър,признай си, бейби!Отивам на Голдън Гейт и го пускам.
Нека ни види целият свят.Казвам ти го под секрет.Ако си хитра,ще ме разбереш. Аз съм жертва на свръхсекретната копула.Така дълбоко са ми го зачукали,че не мога да си поема дъх.Дийп пърпъл кейс.Зачислен съм към презервативните служби на Обединените Онанистични Нощи.Представяш ли си, бейби,Великите Зидари ще ме вградят в хоросанната тькан на ООН.Нямам думи.Пускам ти най-секреционния бел'легьр,с който ще заплодя всички сензорни органи на световната зидария.

Да не забравяме ролята на еротиката.Тя е поле,от което никой човек не може да се откъсне.Нека се изразя така:когато пее,Сара така ми влиза под кожата,чувството е почти сексуално-моля,не ме разбирайте погрешно.Понякога се будя през нощта-крещейки.Крещя,защото в съня си я слушам как пее,боже мой!Слава богу,че стаята ми е звукоизолирана.Целият съм плувнал в пот,а после отново заспивам-и пак се събуждам от собствените си викове.И така продължава цяла нощ:тя пее,аз крещя,заспивам, тя пее, аз крещя,заспивам и така нататък...Това е сексуалността.

Западният човек вижда реалността като поле за дейност.Руснакът-като приказно пространство.Населено със същества обладаващи магична сила.Понякога тази сила е равна на нула,понякога изцяло променя света.Приказността на вътрешното поле на Русия е в принципната му неразшифрованост.Враговете се организират като чудовища.Причините и следствията си сменят местата.Завързват се алисоогледални връзки.Приказката е конспиративна.Черните котки са равнозначни на промисъла на Провидението.Руснакът възприема приказното мислене и спира на прага на два свята,без да намира покой нито в живототворчеството,нито в съзерцанието. Самобитността на руския свят е в самопоглъщането.Магичният свят ме привлича с вълшебни фантазми и ме изнервя с неспособността ми да се справя с магьосничеството.Русия е интровертна във възможностите си и екстравертна в безпомощността си.

—Да излязат ония планети от миналия час—каза учителят.
Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.
—Ти,Живко,както е известно,си Слънцето.Застани тук и тихо,мирно и спокойно се върти около себе си!
—Ти,Сретене,също ще се въртиш около себе си,но въртейки се около себе си,ще тичаш и около Живко,който,както знаеш,представлява Слънцето.
След това постави и мен на мястото ми.
—Ти си Луната.Ти първо ще се въртиш около себе си.Въртейки се около себе си,ще се въртиш и около Сретен,а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето,тоест около Живко.
Той взе пръчката и застана встрани като звероукротител.И започна под негово ръководство едно въртене,едно тичане—бог да ти е на помощ.Върти се Живко около себе си,върти се бедният Сретен около себе си и около Живко,въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко.Още преди да направим както трябва първия кръг,и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята.Най-напред паднах аз в качеството си на Луна,върху мен се стовари Земята,а върху нея—Слънцето.