Цитати на AVIS

Ние познаваме живота тъй малко,че едва ли ни приляга да съдим кое е добро или лошо, справедливо или несправедливо,а да казваме, че човек е нещастен, защото страда,значи да твърдим нещо недоказано.Тъй че приемете нещата такива, каквито са,чакайте с упование и въоръжете душата си с дълго търпение, както казва една много стара поговорка, и с добро воля. Оставете природата да стори своето.

Имам чувството, че историята на хората е като историята на житото, ако не те посеят в земята, за да покълнеш, какво пък, тогава те смилат, за да станеш на хляб.

Да се научим да страдаме,без да се оплакваме,да се научим да гледаме на болката без отвращение.Тъкмо от това човек рискува да му се завие свят.И все пак понякога ни обзема смътно предчувствие,че може би в отвъдната страна на живота ще съзрем достатъчно оправдание за съществуването на болката, която гледана от тук, понякога така изпълва хоризонта, че нараства до размерите на безнадежден потоп.За всичко това знаем твърде малко и по-добре е да съзерцаваме някоя житна нива, дори когато е на картина.

Щастието не е възможен хоризонт. Светът ме предаде. Тялото ми принадлежи за кратък отрязък от време;никога няма да постигна набелязаната цел. Бъдещето е пустота;бъдещето е планина. В сънищата ми се появяват призраци на чувства. Бях,вече не съм. Животът е реален.

От момента,когато тя ме погледна,вече не можеше да става дума за свободна воля,вече бяхме в сферата на зависимостта.Седнах на пейката срещу нея донякъде със същото усещане,което изпитах преди години,когато ме подложиха на пълна упойка:чувството за леко доброволно излизане от живота,интуицията,че в крайна сметка смъртта е нещо много просто.

...удоволствие без желание, съществуване без времетраене, красота без воля. Защото изкуството е емоция вън от желанието.

Така се стигнало до момента, когато, разбира се, момиченцето вече не страдало по изгубената си кукла. Кафка й бил дал нещо друго в замяна и докато тези седмици се нижели, писмата излекували малката от нещастието й. Разполагала с история, а когато човек има късмета да живее вътре в една история, в един въображаем свят, тогава несгодите на този свят престават да съществуват. Защото, когато я има историята, реалността изчезва.

Загледан в дъжда, се замислям какво означава да си съпричастен, да си част от нещо, някой да плаче за теб. От далеч, от много далеч. Всъщност от един сън.
Колкото и надалеч да се пресегна, колкото и бързо да тичам, никога няма да стигна там.
Защо му е на някого да плаче за мен?

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава -
и да развъжда пеперуди -
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша -
вятърът да и прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.

Росата да ниже на мъниста -
и да става толкова фина -
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.

И дори - умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки -
такива миризми заспали -
и талисмани от боровинки!...

А накрая - в царствените плевни -
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко -
че бих искала сено да стана.

В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –

ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –

да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.

...когато говореше така,можех да видя как безброй врати се затръшват след нея,без да съм в състояние да направя каквото и да било,за да я настигна.Излишно беше да й развивам отново жалките си теории само и само да й докажа,че греши или че нещата ще се наредят.Винаги се намира един тъпанар, който да поднесе чаша вода на някой с изгаряне от трета степен.Тъпанар като мен.

Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, ще браня това да съм аз. Докато не мога повече. Аз съм. Его. Аз.
"На него изобщо не му пука за теб".Дори ако започне да я сваля, дори тогава тя няма да значи нищо за него. Но тогава. Но ако не значеше нищо за него, защо бе винаги там, в дъното на стаята, пуши или чете, там е(аз съм аз, аз съм той), сякаш се нуждае от нея, да така е, нуждае се, увесва й се отдалече като отчаяно всмукване, за да достигне нещо, за да види нещо по-добре, да бъде нещо по-добре. Тогава не беше : аз съм аз , аз съм той. Беше обратното: аз съм той, защото аз съм аз.

Цвете и кроноп

Един кроноп намира самотно цвете сред полята. Първо понечва да го откъсне, но решава, че е ненужна жестокост, и коленичи до него, и весело се заиграва с цветето, ето така: гали го по листенцата, духа го, за да затанцува, жужи като пчела, поема аромата му и накрая ляга под цветето и заспива, обгърнат от велик покой.
Цветето мисли: "Като цвете е."

...защото Поезията и Тананикането не са неща, които можеш да вземеш, те са неща, които те вземат.Единственото, което можеш да направиш, е да отидеш там, където те ще те намерят.

...но най обичам да правя Нищо.
- Как го правиш Нищото? - попита Пух, след като дълго се чуди.
-Ето това, което сега правим, е нищо.
- О, разбрах - каза пак Пух.
- То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.
- О! - каза Пух.

- Заю е умен - каза Пух замислено.
- Да - каза Прасчо - Заю е умен.
- И има Мозък.
- Да - каза Прасчо. - Заю има Мозък.
Последва дълго мълчание.
- Предполагам - каза Пух, - че затова той никога не може да разбере някои неща...

Есента е сезона, в който цъфти смъртта.

По цялата поляна умиращата трева и слънцето бяха в един и същ нюанс на жълтото.Закъснели купувачи се тълпяха в тичинковите магазини и от време на време по някой цвят падаше, натежал от пчелите. Лек вятър с една две калории топлина се спусна по склона на планината, сякаш се готвеше за последен път да се топне в езерото Бива. Зачервени от безкрайните нощи любовна игра, клоните на дърветата, с щръкнали до едно листа, очакваха преобразяващата еякулация на първата слана.Въздухът беше натежал от паднали плодове и умиращи гъби и наелектризиран от историческата врява на жътвата; едно ято врани с плясък преминаха през него, като дразнеха всичко и всички с неразгадаемите си коани.По време на полет, в трептящата си абаносова извивка, те наподобяваха фалшивите мустаци на света.

Колко хора познаваш,които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб,
да възприемат съкровените ти и трепетни мисли и да ги отразят обратно върху теб?