Цитати на AVIS

Причина и следствие
най-добрите често умират
от собствената си ръка
просто за да се махнат
а тези които остават
така и не могат да разберат
защо му е притрябвало на някой
да се махне
от тях

Всъщност достигаме в действителност сексуална зрялост едва когато започнем да изживяваме един странен солипсизъм за двама, който ни кара да казваме: в цялата вселена има само две същества, които наистина правят любов: аз и моята любима.

Ние сме не обекти, а процеси. В крайна сметка аз съм моето търсене на себе си. Не се търся, за да се намеря: фактът, че се търся, е знак, че вече съм се открил.

Задушавам се от тъга. Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите-не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно.

Когато загадката на една връзка си отива,и любовта си отива.Толкова е просто.От това следва,че за нас е важна не толкова любовта,колкото самата загадка.Любовната връзка може би е просто начин да се сблъскаме със загадката и ние копнеем любовта да продължи,за да продължи екстазът от близостта със загадката.Ако загадката стои неподвижна,това противоречи на природните закони, и все пак,тя е винаги наблизо,някъде-един свят от другата страна на огледалото, едно обещание в поредния чифт очи,които ни се усмихват.Зърваме я,когато ние застанем неподвижни.Романтиката на новата любов, романтиката на сомотата,романтиката на древните пирамиди и далечните звезди-това са просто подходи за среща със загадката.И все пак не знаем как да я задържим завинаги.Но мога и ще ви припомня два от най-важните факта,които знам:
1.Всичко е част от романтиката
2.Никога не е прекалено късно да имаш щастливо детство.

Не се оставяй да бъдеш жертва на времето, в което живееш.Не толкова времето ни унищожава, колкото обществото.Когато хвърлиш вината върху обществото,тогава преставаш да се обръщаш към обществото за решението.Днес има тенденция личностите да се освобождават от морална отговарност и да се разглеждат като жертва на социални обстоятелства.Ако повярваш в това плащаш с душата си.Не са мъжете тези, които ограничават жените,нито нормалните ограничават педалите, нито белите ограничават черните.Това,което ограничава хората е липсата на характер.Това,което ограничава хората,е че те нямат скапаното търпение или въображение да играят главната роля в своя собствен филм,камо ли да го режисират.

Обичам всичко, коетотече: реки, канали, лава, сперма, кръв, жлъч, думи, изречения. Обичам изтичащата от матката околоплодна течност. Обичам струящата топла урина и неспирното триперно течение, обичам леещите се като дезинтерия истеричнви думи и изречения, които отразяват всичките противни образи на душата, обичам големите реки като Амазонка и Ориноко. Обичам всичко течащо, даже менструалното течение, което отнася неплодовитото семе. Обичам всичко течащо, всичко което съдържа време и хармония и ни връща към началото на безкрая: ожесточението на пророците, екстатичното сквернословие, мъдростта на фанатика, разтегливата молитва на свещеника, изречените от проститутката мръсотии, млякото от гърдата и изтичащия от утробата горчив мед....Неистовото кръвосмесително желание на човека е да продължава да тече единен с времето, да обединява възвишения образ на отвъдното с настоящия свят, с настоящото време.Нелепо, самоубийствено желание, обезсилено от думите и парализирано от мисълта.

Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът,който надига към устни свещената бутилка,престъпникът,който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът който запрята полите на расото, за да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Словото-всички те са размесени в мен, всички те олицетворяват моето объркване, моя екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото моят свят е прелял отвъд човешките граници, защото да бъдеш човек изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от "изми" и баналности.

Веднъж поканили американския писател на кръгла маса “Литературата и сексът”. Американският писател говорил много интересно за литературата, за секса също говорил много интересно, разсъждавал как те (литературата и сексът) ту се пресичат и сливат, ту се разделят.
Веднъж поканили и руския писател на кръгла маса “Литературата и сексът”. Руският писател дошъл на кръглата маса пиян до козирката, извадил си хуя, треснал го на масата и заявил, че макар вече да няма никаква литература, че литературата е мъртва, слава Богу, засега поне хуя го има ­ и е жив. След което руският писател паднал под масата и заспал.
Обадили се на жената на руския писател и я помолили да дойде да си го прибере. Жената на руския писател помолила руският писател да си остане там, където е паднал, та ако е възможно, руският писател поне една нощ да не се прибира вкъщи и тогава поне една нощ нея, болната, измъчена и бременна жена, никой да не я бие по главата с романа “Доктор Живаго”.

Веднъж американският писател се прибрал много пиян. И какво направил американският писател? Всъщност нищо особено ­ взел банджото и едно стекче бира, взел за всеки случай и един презерватив и слязъл в сутерена при слугата си, стар негър, и двамата пели спиричуъли чак до сутринта. Пели си, пили си биричка, а презервативът така и не влязъл в употреба.
Веднъж руският писател също се прибрал пиян. По принцип руският писател рядко се прибира трезвен, но този път наистина бил изпил повече от обикновено. Руският писател събудил жена си, която страдала от хронично безсъние и току-що била заспала, стиснал я за гърлото ­ тя имала гърлобол ­ и се разкрещял: “Какво да се прави ма, кучко? Какво да се прави? Какво да се прави, мамицата ти да еба?” Съпругата не знаела какво да отговори на руския писател и горчиво се разплакала ­ толкова горчиво плачат само съпругите на руските писатели: ридаят, дерат се с нокти и проклинат целия свят.

Ремедиос красивата единствена остана неуязвима за банановата чума.Застоя се във великолепна девича младост,все по-непромокаема за дребнавостите,по-безразлична към злобата и мнителността,щастлива в собствен свят от прости действителности.Не разбираше защо жените си усложняват живота с корсети и фусти,тъй че уши някакъв кълчищен чувал,който просто навличаше през главата,и разрешаваше без повече увъртания въпроса с облеклото,без да премахва впечатлението,че е гола,което според нейното разбиране на нещата беше единствения приличен начин да се стои вкъщи.Толкова й досаждаха да си подстриже струйналите коси,че просто си острига главата.Учудващото в нейния опростяващ предусет бе,че колкото повече се отърсваше от модата,търсейки удобство,и колкото повече отминаваше условностите в подчинение на стихийността,толкова по-смущаваща се оказваше нейната невероятна хубост и толкова по-предизвикателно държанието й с мъжете.Без да съзнава обезпокояващата обстановка,в която се движи,непоносимото състояние на интимно бедствие,което предизвиква със своето минаване,Ремедиос красивата се отнасяше с мъжете без ни най-малка злоба и ги дообъркваше със своите невинни угаждания

Настася Филиповна с любопитство се извърна към княза.
-Истина ли е?-попита тя.
-Истина е-прошепна князът.
-Ще ме вземете,както съм,без нищо?
-Ще ви взема Настася Филиповна...
-Аз ли съм тази, чистата?
-Вие.Аз нищо не знам,Настася филиповна,нищо не съм видял още,права сте,но аз...аз смятам,че вие на мен,а не аз на вас ще ви направя чест.Аз съм нищо,а вие сте страдали и от такъв един ад чиста сте излезли,а това е много.От какво се срамувате и с Рогожин искате да вървите?Това е треска...и казвате,че всичко,което има тук,всичкото ще захвърлите,това никой тук не би направил.Аз ви...обичам...Настася Филиповна...Аз съм готов да умра за вас, Настася Филиповна.Аз никому не ще позволя дума за вас да каже, Настася Филиповна...Вие преди малко искахте да се погубите,безвъзвратно,защото никога после нямаше да си го простите:а в нищо не сте виновна.Вие сте горда,Настася Филиповна,но може би вече сте дотам нещастна,че и наистина се смятате виновна.Много грижи трябва да се положат за вас, Настася Филиповна.Аз ще се грижа за вас.Видях портрета ви тази сутрин и сякаш че познато лице съгледах.Тутакси ми се стори,че вие сякаш сте ме викали вече...Аз ...аз цял живот ще ви уважавам,Настася Филиповна...

"Цветето грижливо подбираше своите бои.Обличаше се бавно,оправяше едно по едно своите листенца.То не искаше да излезе съвсем измачкано,както маковете.Искаше да се появи в пълния блясък на красотата си.Беше голяма кокетка.И една сутрин,точно кагато слънцето изгрява,то се показа.
-Ах,едва се събудих...Моля да ме извините..Цяла съм разрошена...
-Колко сте хубава!
-Нали.И се родих едновременно със слънцето...
Малкият принц долови,че то не беше много скромно,но пък предизвикваше такова вълнение.
Цветето много скоро го измъчи със своята суетност,в която имаше и малко подозрителност....
...Не биваше да го слушам-призна ми той един ден-човек никога не бива да слуша цветята.Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им.Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета,но аз не умеех да му се радвам.
Тогава нищо не разбирах.Би трябвало да го преценявам не по думите,а по делата му.То ме изпълваше с благоухание и светлина.В никакъв случай не биваше да бягам.Зад жалките му хитрости трябваше да доловя неговата нежност.Цветята са изпълнени с толкова противоречия!Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!"

"Вие никак не приличате на моята роза,вие не сте още нищо.Вие сте хубави,но празни.За вас не може да се умре.Разбира се някой обикновен минувач ще помисли,че моята роза прилича на вас.Но тя сама има много по-голямо значение,отколкото вие всички,защото тъкмо нея съм поливал аз.Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак.Защото тъкмо нея съм пазил с параван.Защото тъкмо нея слушах да се оплаква,да се хвали или дори понякога да мълчи.Защото тя е моята роза...
...най-хубавото се вижда само със съркцето,най-същественото е невидимо за очите.
-Най-същественото е невидимо за очите-повтори Малкият принц,за да го запомни.
-Ти си отговорен за своята роза...
-Аз съм отговорен за моята роза...-повтори малкият принц,за да го запомни.

И ако аз зная едно-единствено цвете в света,което не съществува нийде другаде освен на моята планета,а една малка овца може някоя сутрин ей така,без да разбира какво върши,да го унищожи из един път-това не било важно!Ако обичаш едно цвете,което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди,стига ти да погледнеш звездите,за дабъдеш щастлив.Мислиш си:Моето цвете е някъде там..Но ако овцата изяде цветето,за тебе сякаш всички звезди угасват!И това не било важно,така ли!

...и се питам:Какво ли е станало на неговата планета?Много е възможно овцата да е изяла цветето...Но веднага си казвам:Сигурно не е!Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата..И тогава съм щастлив.И всички звезди се смеят тихичко.
Друг път си казвам:Човек е разсеян понякога и това е достатъчно!Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно...Тогава всички звезди се превръщат в сълзи..
Това е една голяма загадка.Зао вас,които също като мене обичате малкия принц,нищо от вселената не е същото щом там някъде,неизвестно къде,една овца,която не сме виждали,е изяла или не е изяла една роза...
Погледнете небето.Попитайте се:овцата изяла ли е,или не цветето?И ще видите как всичко се променя..

- Защото съм щастлива от откритието, че съм изключително доволна от себе си личност.
- О, наистина ли? Колко нарцистично!
- Много! Аз съм много доволна от това как ходя, как говоря, как върша почти всичко...
Аз съм наистина самата себе си, когато съм някой друг, когото съм дарила с тези прекрасни качества от въображението си.

...Но дохожда ден,когато в младото момиче се пробужда жената.И то мечтае да даде най-сетне някому най-високата оценка.Бележката деветнадесет тежи на сърцето.Тогава се явява един глупак.И за пръв път острите очи се измамват и сами го разхубавяват.Ако глупакът каже няколко стиха, смятат го за поет.Смятат, че той разбира продънения паркет, смятат, че той обича ихневмоните.Смятат,че ще бъде поласкан от доверието на усойницата, която се премята под масата.Дават му сърцето си, което е дива градина, на него, който обича само подредените паркове. И глупакът отвежда княгинята в робство...

Изведнъж ми стана безразлично,че не мастурбирам.
Изведнъж ми стана безразлично,че не се друсам.
Изведнъж ми стана безразлично,че не съм Мик Джагър.
Изведнъж ми стана безразлично,че не знам наизуст либретото на Бохеми.
Изведнъж ми стана безразлично,че не си гриза ноктите.
Изведнъж ми стана безразлично,че не съм спал с Ролан Барт.
Изведнъж ми стана безразлично,че не свалям.
Изведнъж ми стана безразлично,че не публикуват снимката ми.
Изведнъж ми стана безразлично,че не ходя да се подстригвам.
Изведнъж ми стана безразлично,че не ям.
Изведнъж ми стана безразлично,че не пия
Изведнъж ми стана безразлично,че не излизам.
Изведнъж ми стана безразлично,че не пиша.
Изведнъж ми стана безразлично,че не умирам.
Изведнъж Ан.

Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него.Минаващите не виждат нищо освен малко дим, който излиза горе от комина, и отминават всеки по своя път.
Какво да се прави тогава?Да поддържаш огъня в душата си, да носиш солта на земята в себе си, търпеливо - ала и с какво нетърпение! - да чакаш, да чакаш часа, когато някой ще дойда да поседне - и да остане, знам ли?
Дано всеки, който вярва дочака този час....