Цитати на AVIS

—Макар че ти иначе си магаре,Живко,сега ще представляваш Слънцето.Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен,а за Луна ще ни послужи ето този малкият,от втория чин.
Този малкият от втория чин бях аз.
—Когато Слънцето е там,където е сега Живко,а Земята там,където е Сретен,и Луната там, където е тоя малкият,тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята,и Луната.Така ли е?
Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.
— Обаче в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната,ето така!Сега,както виждате,тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети.Вследствие на това настъпва лунно затъмнение.Разбрахте ли?
—Аз не разбрах—промърмори Живко,източникът на светлината.
Обстоятелството,че не е разбрал точно този,който трябва да даде светлина на другите,разгневи учителя и той му плесна такъв шамар,че бедният Живко получи,изглежда,съвсем нагледна представа за затъмнението,защото веднага добави,мигайки с очи:
—Сега разбрах!
И разбра не само той.Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.

Когато стигна до зеленчуковата градина,Хомсчето се просна по корем и запълзя между салатите.Това беше единственият начин.Врагът бе разпратил разузнавачите си абсолютно навсякъде,а някои летяха и във въздуха.
-Целият почернях-оплака се Малчо.
-Мълчи-прошепна Хомсчето,-ако ти е скъп животът!Какво очакваш от едно мангрово тресавище?Да посинееш?
-Това е салата-рече Малчо.
-Ако я караш така,много скоро ще порастеш голям.Ще станеш като татко и мама и така ще ти се пада!После ще виждаш и чуваш по обикновения начин, а това значи, да не виждаш и чуваш нищо и тогава-край на всичко за теб.
-Я гледай ти-избъбри Малчо и започна да яде пръст.
Хомсчето си помисли разгорещено:"Ех, да ги нямаше тия малки братчета!Би трябвало да се раждат големи, или избщо да не се раждат.Нищо не разбират от война.Защо не ги държат в някое чекмедже,докато нещата започнат да им стават ясни."

- Най-сетне Осмия квадрат! - извика тя. - О,колко се радвам, че най-после съм тук! Но какво е това на главата ми?
Беше златна корона.
- Не, това е великолепно! - каза Алиса. - Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица...

Разцъфна цветето, когато го откъснах-
ликуваше, че от безброя на полето
тъкмо него бях избрал.

Когато човек има две тела, се случват мигове, когато остава наполовина.
-Обсебваща ли съм?
-Ужасно. Когато не си тук.

И нe ви казвам, чe чoвeк нe мoжe да живee и бeз любoв - мoжe - и тoва e най-гаднoтo. Opганитe пpoдължават да пoдcигуpяват нopмалнo физиoлoгичнo cъcтoяниe и тoва пoдoбиe мoжe да пpoдължи мнoгo дългo, дo мoмeнта, в кoйтo кpаят на функциoниpанeтo напpави тoзи тpуп лeгитимeн. Moжe да пoтъpcим убeжищe и забpава и в ceкcуалнocтта и да живeeм катo автoбуcна cпиpка. И така, пpoявeтe пpeдпазливocт, тя винаги e дoбpo извинeниe. Или пък тpъгнeтe утpe c мeн. Нe пpавeтe глупocтта да минeтe някъдe вcтpани пopади излишък на житeйcки oпит. Tpъгнeтe c мeн, дайтe шанc на нeвъзмoжнoтo. Няматe пpeдcтава дoкoлкo му e пиcналo на нeвъзмoжнoтo и каква нужда има тo oт наc. Кoгатo чoвeк e oбичал eдна жeна c oтвopeни oчи, c вcичкитe cи утpини, c вcички пoля, гopи, извopи и птици, pазбиpа, чe вce oщe нe я e oбичал дocтатъчнo и чe cвeтът e cамo началoтo на вcичкo, кoeтo ocтава да напpавитe.

Нещо у него винаги я връщаше назад в детството й към преждевременно развития детски страх, че може да бъде прозряна, както и към преждевременно развития детски страх, че може да остане незабелязана. Да се страхуваш от разкриване и да умираш да бъдеш видян - това беше дилемата.

Идват секунди-по пет или шест, не повече,-когато внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. Не, не говоря за небесния му произход, а за това, че в земния си облик човек не може да го понесе. Или трябва да се промениш физически или да умреш. Съвсем ясно, безспорно усещане. Сякаш изведнъж се сливаш с цялата природа и изведнъж си казваш-да, истина е! Създавайки света, бог всеки ден е повтарял:"Да, истина е, да, хубаво е!" Не, не изпитваш умиление, а просто радост. И не прощаваш, защото просто няма какво да прощаваш. И не че обичаш, не-о, това е много повече от любов! Най-страшното е ужасявящата очевидност и тази радост трае ли повече от пет секунди-душата няма да го издъържи и трябва да изчезне. През тия пет секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото заслужава.

Нахлуваме един в друг, сърцата и душите си преплитаме на място, от което отсъстваме. Може би е чудо най-голямо или безумие лудешко.
---
Можеш ли да ме спасиш от теб...
Или от мен самия?

Астрид Линдгрен завършила с думите :
Уважавайте децата. Как ми се иска възрастните малко повече да проявяват уважение към детето...Давайте на децата любов, повече любов и още повече любов...

Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност-не се опитвам да я проумея-съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие –
това е поход в действие, това
е мрачно, грубо, яростно желание,
жестоко, алчно, сдържано едва.
Задоволено, то влече презрение;
стремящо се, то все ламти – безспир,
постигащо, намразва с упоение,
измамено, измамващо, без мир.
Безумно и в копнеж и в обладание
то има, властва, спори за права.
Очаква рай, намира пак страдание,
мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада
това небе, което води в ада.

— Жалко — каза тя на Томи и Аника. — В този град няма спунк. Отиваме си в къщи.
Те поеха обратния път. Когато наскачаха от коня пред верандата, Томи едва не настъпи някакво малко бръмбарче, което пълзеше по пътечката.
— Внимавай — бръмбар! — провикна се Пипи.
Тримата клекнаха, за да го разгледат. Колко мъничък беше! Крилата му бяха зелени и блестяха като метал.
— Какъв е красив! — прошепна Аника. — Как ли се нарича?
— Майски бръмбар не е — каза Томи.
— И торен бръмбар не е — забеляза Аника. — Пък не е и рогач. Наистина много ми се иска да разбера какъв е.
По лицето на Пипи се разля блажена усмивка.
- Аз знам — каза тя. — Това е спунк.
— Сигурна ли си? — усъмни се Томи.
— Да не мислиш, че не мога да позная един спунк, щом го видя — каза Пипи. — Виждал ли си някога през живота си нещо по-спунковидно?
Тя внимателно премести бръмбара на по-сигурно място, където никой не можеше да го стъпче.
— Мой миличък, мъничък спунк — каза тя нежно. — Знаех си, че най-сетне ще те намеря. Не е ли странно? Обиколихме целия град да търсим спунк, а той през цялото време бил точно пред Вила Вилекула.

— Ако знаехте — промълви мечтателно Пипи, — ако знаехте само какво открих. Аз и никой друг!
— Какво си открила? — попитаха Томи и Аника. Те съвсем не се учудиха от това, че Пипи е открила нещо, защото това се случваше много често, но искаха да знаят какво. — Казвай, Пипи! Какво си открила?
— Една нова дума — отговори тя и ги погледна, сякаш едва сега ги виждаше. — Една съвсем нова-новеничка дума.
— Каква дума? — заинтересува се Томи.
— Изключително хубава дума — каза Пипи. — Най-хубавата, която съм чувала досега.
— Кажи я де! — рече Аника.
— Спунк! — произнесе тържествено Пипи.
— Спунк? Какво значи? — попита Томи.
— Ех, да знаех — каза Пипи. — Сигурна съм в едно: че не значи прахосмукачка.
Томи и Аника се замислиха за миг. После Аника се обади:
— Но щом и ти не знаеш какво значи, тогава от нея няма никаква полза.
— Именно това ме ядосва — съгласи се Пипи.

Бродехме без да се търсим, но със съзнанието, че бродим, за да се намерим.

Неопитомено

Стопанка бях на вълчата бърлога.
Делях я с още няколко вълчици.
Навярно затова сега не мога,
въобще да се престоря на момиче.
По цели нощи ноктите си гризех,
в очакване вълкът да изтрезнее.
Така привикнах с вълчата му низост,
че и до теб - съм с мисълта за нея.
А ти си... на измислен ми изглеждаш.
Какво, че имаш и паспорт, и име.
Боли ме безпощадната ти нежност.
Добър си - и не може да те има.
Отивай си, с паспорта и с колата.
По живо и по здраво те изпращам!
Това, че си ме хванал от гората -
си е направо таралеж във гащите.
Животът ми изобщо не е розов.
Какво ще ми се правиш на възпитан!
Ако ти хрумне да ми купиш рози -
ще се зарадвам само на бодлите.
Ако ти хрумне да поканиш гости -
ще ги ухапя и ще се разтичат.
Преглъщаш, стискаш зъби или просто
си съвършен дотам, че да обичаш?
Аз не паса трева, такива хора
в живота няма - те са съчинени.

Отивай си преди да изговоря:
Студено ми е. Остани при мене!

За всеки факт съществува неограничен брой хипотези. Колкото повече гледаш, толкова повече виждаш.

Безпорядък е дума, която сме създали, за да назовем порядък, който не разбираме.

Подражаването е истинско зло,което трябва да бъде унищожено,преди истинското преподаване да започне.Това подражаване е наложено отвън.При малките деца го няма.То идва по-късно,може би в резултат на самото училищно обучение.Училищата те учат да подражаваш.Ако не подражаваш на онова,което иска учителят,получаваш ниска оценка.В университетите нещата са по-префинени-трябва да подражаваш на преподавателя по такъв начин,че да го убедиш,че не му подражаваш,а че след като си възприел същността от преподавания материал,продължаваш напред със собствени сили.Това ти носи отлични бележки.Самобитността от своя страна може да ти донесе всичко-от отличен до слаб.Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.

...вече не ни беше грижа дали сме мамени, щом измамата беше толкова прекрасна.