Цитати на NeDa

Можеш да изкара от търпение дори една стрида!

По-късно, когато отново дишаха поотделно ...

Дантес чакаше времето да вземе стрелките си в ръце и да придаде на разпилените мигове постъпателния им ход на колона от мравки.

Над полето тегнеше една от онези мъгли, които напомнят спрял насред полета си дъжд, неподвижен и преобразен в непрогледна и студена влага.

угасналото чувство не дължи извинения никому.

Ресторантът беше от онези, в които никой никога не е гладен.

Не е важно дали една мечта е абсурдна или неосъществима, а дали ви помага да издържите. Нали знаете, има химери, които са родили цели цивилизации, и опустошителни истини, които са съсипали всичко сътворено.

Самото стареене нямаше да е чак непоносимо, ако човек не оставаше млад в душата си. Времето обаче ви принуждава да се дегизирате. Все още сте на двадесет, а сте принудени да го криете от страх да не изглеждате нелепо, да не станете за посмешище. Налага се да живеете под външност на старица, когато вътрешно копнеете да останете на бала.

Девет десети от радостта е в изненадата.

Имитациите, безхитростните заблуди, привидностите и декорите на този театър на душата, в който всичко е позволено и човек сам избира средствата и подръпва конците, разкриваха всъщност фобия към действителността, впрочем нелишена от дискретна, подривна самоирония: тероризъм, който проличава само в поведението, докато бомбите му избухват вътре в нас, а вън достигат само като изблици на хумор.
... Трябваше да разбият доста стени, за да я чуят да ридае...
Мечтите ѝ бяха непристъпни за щурм.

Ерика бе израснала върху руините на една много голяма любов, чиито отломки се бяха оказали достатъчни, за да поддържат жива четвърт век една жена, която понастоящем бе на шейсет и три, но продължаваше да играе непримиримата си шахматна партия върху дъската на мечтите и отказваше да се признае в мат.

Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе, тъй както нямаше да ги има и за златото му.

А ме питаха на едно място нашите - ще мрем ли като тях или ще се турчим ...

Краят е спестено удоволствие, можеш да го отлагаш с години.

да не е сам в непоносимото щастие.

често пъти използваше лупа, за да чете любимите си книги - не защото не виждаше, а защото искаше любимите ѝ изречения да се разпадат на думи, думите - на любими букви, буквите - на едва доловими звукове, заглъхващи в притихналата ѝ памет, преди наново да я насеят с образи, предмети, пейзажи, предчувствия и светове.

Те са единствените майстори в света, които могат да скроят сън на жена за потъващ в историята ѝ мъж, да го ушият от сатен и невъзможност и да извезат името на мъжа и думата "край" като невидими синоними върху реверите на халата, малцината, които притежават тази дреха, придобиват способност да разбират бягствата на жените от любовта ...

вече се бе научил да чете липсващите думи в любовните изречения и може да поема дъх, когато те свършват.

Децата не трябва да са свидетели за края на каквото и да било ...

любовта ще престане да бъде чувство и ще се превърне в състояние.