Цитати на NeDa

За разлика от нея, аз съм затворена и напрегната, като усмирителна риза XS.

Иска ми се да кажа, че съм прекалено голяма, за да играя. Всички си играят, но когато човек порасне малко, се казва, че общуваш.

Юлският ден изглеждаше, че ще бъде горещ. На разсъмване бе преваляло и прашното шосе сякаш боледуваше от шарка. Земята издишваше мирис на мокри стърнища и бурени.

После, когато градският часовник удареше десет - бавно, протяжно, сякаш след всеки удар размисляше за безполезността на времето - и звънът дълго и меланхолно трептеше, над смълчания град се понасяше грозният вик на арменеца - вик без отговор, - който зовеше за помощ и заглъхваше в студеното мълчание, успокоен от едва чутия шепот на Янтра.

Морето още отзарана
си върза панделки от пяна,
разби се във скалите - "бух"-
и пръсна сто чувала пух.
Гърбици пенести издигна,
накъдри крайчета, премигна
и близна пясъка златист,
като че е паница с грис.

- На какво ви прилича буквата М?
- На счупена пейка!

Остров има за всяка любов...

Идва съдбата не с гръм и трясък,
а тъй: сипе се сняг,
свети свещта. Някой
спря се на моя праг.

В рой искри лумна звънецът.
Влезе, вдигна очи.
Кротко иконите светят.
Целият дом мълчи.

16 ноември 1916

Това малко парче неплодородна, изровена пещенска земя, тази притисната между две къщи малка равнина, която в техните детски сърца означаваше свободата, която сутрин беше американска прерия, следобед унгарска равнина, при дъжд море, а зиме Северен полюс, земята, която им беше приятел и се превръщаше във всичко, което пожелаваха за да ги забавлява.

Небето е чисто ...
Сега то блести като изпотено огледало и по него изскачат и се реят в недоумение бързи облаци, пратеници на тежки дъждовни армии, които ще се повлечат по небето на война с ветровете.
из "Есен"

- У, Лепо ... Ти като че не си спал цяла година. Я си виж очите!
- Как ще си видя очите ... Дай ми твоите, да видя моите ...
из "Лепо"

Върху водите на бента спят спокойно гъстите сенки на върбите. Всичко тихо. Само воденицата непримиримо се кара с реката ...
из "Лепо"

От големия орех пред поповата къща върху нея падаха едно след друго мъртви корави листа като замръзнали въздишки и я покриваха, но тя не трепна да ги отърси.
из "Невеста Нена"

А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде.
из "По жътва"

Пътя на прищевки се вие из хубавия пролез на реката и ту полазва върху плочестите нанагорници, ту се спуща край песъчливи брегове. Наоколо се вдигат високи върхове и гори, облечени в зелено. В синьото небе над тях се спряло юлското слънце и пече, та гори. В задухата между баирите реката тежко диша хладина, немирно се мята, негодува и бърза към полето да си отдъхне на широко.
из "Престъпление"

Полето пусто. Път кален и безкраен. Цялата земя мъртва и мокра като удавена бабичка. Небето се слупило над земята облачно, грозно и безнадеждно...
Пътят напусна полето и полази въз един храсталат баир. По голите шубраци висят едри капки от скорошния дъжд. Отстрани на пътя, като някакви странни животни са налягали един през друг големи, мокри камънаци и спят като всичко наоколо.
из "Хитец"

Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари, и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък.
из "Вдовец"

Тази сутрин (но не точно в 48 часа) отвратителният тенор Джелсомино, истинско куче сред кучетата, след многобройни неуспехи и освирквания в най-големите оперни театри на Европа и Америка съвсем няма да пее в градската опера. Гражданството се умолява да не посещава концерта. Билетите на изхода са безплатни.

Тъжна нощ... Безкрайна нощ.
Буров ходи из кабинета си, турил ръце отзад.
Гледа портрет на баща си.
"Татко, ти имал ли си такива тревоги, татко?"
Баща му мълчи. Умните, малко присвити очи го гледат спокойно и величаво.
Триста хиляди лева даде Буров на художника Михайлов, за да нарисува този портрет.
Като го видя, баща му се просълзи: "Едва сега виждам какъв човек съм аз" - каза той. - Толкова ли са строги очите ми?"
- Като на банкер, татко!
- Аз съм загубил човешкият ли лик, синко ...
- Всеки, който борави с пари, губи лика си, татко. Той става роб на парите и те го обезличават.

Освен на прозорците, съществуват и други, душевни капаци и моите бяха здраво затворени, когато се обърнах към единственото нещо, на което можех да разчитам - братската привързаност.