Цитати

Преди да си тръгна, му казах:
- Маестро, преди да си отида, бих искал да ми направите една огромна услуга.
- Стига да мога...
- Бих искал... да знам как... се казва тя.
- Маята ученичка? Още ли не знаете?
- Не. Никога не успях да узная. Как се казва тя?
- Наталия.
Излязох навън. Над Мадрид се спускаше нощта. Вече бях по-спокоен, но вървях като истински старец. Куцуках напред без път, без посока, без бъдеще и без настояще. Оставаше ми само смъртта, която някой ден сигурно щеше да ме потърси.

Когато се касае за деца, не можеш да се задоволиш с проценти или вероятности — правиш каквото можеш, всичко, което можеш.

Ако обичаш един човек, то е завинаги,нали?

— При Хелман продават пердета. Истински дантелени пердета, поръбени със синичко и розово, по долар и деветдесет и осем комплекта, заедно с пришити летви.
Господин Малой се изправи на дюшека.
— Пердета? Защо са ти пердета, за бога?
— Обичам всичко да е хубаво — поясни госпожа Малой. — Винаги съм обичала и на теб да ти е хубаво. — Долната й устна се разтрепера.
— Но, мила — викна Сам Малой, — аз нямам нищо против пердетата. Обичам пердета…
— Само долар и деветдесет и осем! — Госпожа Малой потръпна. — Свидят ти се долар и деветдесет и осем. — Тя подсмръкна и гръдта й се надигна.
— Не ми се свидят — оправда се господин Малой. — Но, мила, Христос ни е свидетел — какво ще правим с тия пердета? Нямаме прозорци!
Госпожа Малой плака, плака, а Сам я приласка да я утеши.
— Мъжете чисто и просто не разбират какво чувствуват жените — хълцаше тя. — Мъжете нито веднъж не са се постарали да се поставят на мястото на една жена…
Сам се протегна до нея и дълго разтриваше гърба й докато най-сетне тя заспа.

Мак и момчетата също се въртяха в свои орбити. Това бяха добродетелите, милосърдието и красотата в стремглавото, осакатено безразсъдство на Монтерей — величавия Монтерей, където, в борбата за несигурния залък, хората от страх и глад съсипваха стомасите си, където, жадни за обич, хората съсипваха всичко обичливо в себе си. Мак и момчетата бяха красотата, добродетелта, милосърдието. В този свят, управляван от тигри, страдащи от язва, свят, връхлетян от разпасани бици с болни сърца и ръфан от слепи чакали, Мак и момчетата предпазливо сядаха на една маса с тигрите, галеха необузданите млади бичета и събираха трохите, за да нахранят морските чайки по улица Консервна. Каква полза, ако човек спечели целия свят, а след това трябва да застане пред спечеленото имущество с язва в стомаха, с увеличена простата и очила с два вида диоптри? Мак и момчетата отбягваха примамката, заобикаляха отровата, прескачаха клопката, а в това време едно поколение от измамени, отровени и здраво омотани хора крещеше по тях и ги наричаше нехранимайковци, непрокопсаници, позор за града, джебчии, мошеници и пройдохи.

Това било часът, в който всичко побелявало. Часът, в който земята раждала сол.

"Това ваше хлапашко излъчване, непослушната коса, която все отмятате назад, бронзовия загар. Тялото ви прилича на тигър, боли ме от вашето тяло. Знаете ли къде е душата? Там където ме боли, докато вървя след вас, докато се правите, че не ме забелязвате, докато заставате с гръб към мен...Да, душата е ту в средата на гърдите. Като че ли внезапно изникна някакво друго сърце, прилича на светкавица, ето тук, малко над истинското ми сърце. На вас случвало ли ви се е?"

Стояла все така права, тоест замръзнала в средата на всъщност огромния, луксозен хол, чудела се как да отговори на Адриана, Адриана нямала очила, очите и, доколкото ги имаше, каза Юра, но аз не я спрях, Юра каза точно така: очите и доколкото ги имаше, гледаха като че ли навсякъде другаде,само не и в мен, като че ли оглеждаха едновременно целия този ненормално огромен хол, но не и мен, защото не се спираха на мен.....

Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае.

...човек не иска вечно да съзерцава залеза.Кой желае един залез да трае дълго? ... След време човек престава да го забелязва.По-приятно е залезът да трае една, до две минути.След това искаш да стане нещо друго.
Обичаме залезите,защото траят кратко и бързо се свършват.Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно.

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал.

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.

Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.

Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?

Ще ви се наложи, мили мой, да живеете с вещица!!!

„Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!“ Още снощи, когато до късно не бе мигнал, той си бе повтарял на ум това изречение. Повторил го беше поне сто пъти...

Доколкото разбирам, смехът за вас е като наркотик. Помага ви да избягате от живота, но не ви помага да го подобрите.

Нали ти казах за главния ми извод, че руснаците са мазохисти. Изпитвате доста неприятни чувства, но не се опитвате да се избавите от начина си на живот, който не се подобрява. И ако всеки човек е съставна част от обществото, за да се подобри обществото, необходими са оптимизмът и старанията на всеки човек, не е ли така?

Освен това аз ще ти направя един подарък.Той пак се засмя.
—Ах,мило мое,мило мое,колко обичам да слушам тоя смях!
—Тъкмо това ще бъде моят подарък…както бе с водата.
—Какво искаш да кажеш?
—Хората имат звезди,които не са едни и същи.За някои,които пътуват—звездите са пътеводители.За други—те са само малки светлинки.Но всички тия звезди мълчат.А ти—ти ще имаш звезди,каквито никой друг няма…
—Какво искаш да кажеш?
—Тъй като аз ще живея на някоя от тях,тъй като аз ще се смея на някоя от тях—когато погледнеш нощем небето,на тебе ще ти се струва,че всички звезди се смеят.Ти ще имаш звезди,които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
—И когато се утешиш(човек винаги се утешава),ще бъдеш доволен,че си ме познавал.Ти винаги ще бъдеш мой приятел.Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене.И понякога ще отваряш прозореца си ей така,само за да ти бъде приятно…И твоите приятели много ще се чудят,когато видят,че се смееш,загледан в небето.А ти ще им кажеш:„Да,звездите винаги ме карат да се смея!“И те ще те помислят за побъркан.Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
—Все едно,че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета,които знаят да се смеят…
И отново се разсмя...

Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.
Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!
И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.
Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.

„През мен в града печални се отива,
де в мъки вечни стене и скърби
на грешните тълпата нечестива.

Бог мъдри, мощни мене сътвори
в едно със вековечните предмети,
Бог праведни лиши ме от зари.

Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете.“