Цитати на gergan75

Трябва да има и някой след нас, който да гледа залезите и да брои падащите звезди, да се смее и плаче.

Когато в един прекрасен ден смътното и неясно притегляне към майчинството, което така или иначе живее във всяко женско сърце още от детството, започне да се надига и израства в непреодолимо желание за дете. Тази мисъл: "Искам бебе" е може би най-съкровената мечта на всяка жена. Понякога се получава неочаквано, друг път - закъснява. А Понякога? Понякога... поредният тест за бременност предателски показва само една розова чертичка... Към гърлото ти се придвижва буца и отново една сдържаш сълзите си. Или може би по-скоро не, защото те отдавна са се превърнали в едни непрестанен вътрешен поток. Поток от сълзи..., от обида..., от разочарования...

Животът - това е кръг от раждане до раждане. Когато погледнем децата си, ние разбираме, че се е случило най-важното в живота ни - и това сме го направили ние!
Когато видим внуците си, ние разбираме защо сме родили децата си - кръгът се затваря! И тогава... тогава имаме усещането, че вечността е в нашите ръце.

Ако започвах живота си отначало
Бих си позволила да греша повече следващия път.
Бих живяля по-спокойно.
Бих постъпвала по-глупаво, отколкото този път.
Бих вземала на сериозно по-малко неща.
Бих разчитала повече на късмета си.
Бих пътувала повече.
Бих изкачила повече планини и преплувала повече реки.
Бих яла повече сладолед и по-малко фасул.
Може би бих имала повече истински проблеми, но по-малко въображаеми.
Сигурно сте разбрали, че съм от хората, които живеят разумно и здравословно – ден след ден, час след час.
Да, преживяла съм своите звездни мигове.
Ако можех да живея отново, бих изживяла повече такива моменти.
Всъщност, бих се опитала да няма нищо друго. Само мигове.
Един след друг, вместо да изживявам толкова много години ден след ден.
Бях от хората, които никъде не тръгваха без термометър, грейка, дъждобран и парашут.
Ако можех да започна всичко отначало, следващия път бих пътувала по-леко екипирана.
Ако можех да започна живота си отново, бих ходила боса от ранна пролет до късна есен.
Бих танцувала повече.
Бих се возила на повече въртележки.
Бих набрала повече маргаритки.
Надин Стеър - 85 - годишна

Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Уморен съм от болката, която чувам и усещам по света всеки ден. Твърде много е. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Разбирате ли?

Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си. Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзите се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването.
Навеки.

- Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? - намигна Луиш.

- Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. - Поклати глава. - Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла.

- Не, синко. Не разбираш. - Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. - Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно.

Имах братовчед, който, преди да обядва и да вечеря, изяждаше по един сандвич, защото казваше, че не можел да хапне нищо на празен стомах.

Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб.

...Това ми напомня за нещо, което четох веднъж за влюбените: „Не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам. Не върви зад мен, защото мога да те загубя. Не върви под мен, защото мога да те настъпя. Не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш. Върви до мен, защото сме равни“.
— Да, Демиан, така е. Важното е да проумееш, че никой не може да извърви пътя вместо теб. Както и да осъзнаеш, че пътят е по-ползотворен, когато се изминава с някого.

Знай, че и това ще мине.

- Какви са тези глупости! Нима се отнасяш по този начин към съветите ми? Горчиво ще съжаляваш за това, когато след време се "насладиш" достатъчно на изпълнения с любов живот в колибка и разбереш, че напълно си се провалила.
- Е, не знам дали това ще бъде по-голям провал, отколкото да живееш сам в огромна къща - не й остана длъжна Мег.

... Корин ми беше враг. Но също така и мой брат, някога. Така че... дали трябва да ти благодаря, че си го убил, Джон Сняг? Или да те прокълна? - Усмихна се насмешливо на Джон......
.......
- Би трябвало да ми благодарите, че убих врага ви - каза най-сетне Джон, - и да ме прокълнете, че убих приятеля ви.

- Децата са друг вид битка. - Кейтлин закрачи през двора. - Битка без знамена и бойни рогове, но не по-малко яростна. Да износиш детето, да го докараш на белия свят...

- По-голяма войска имам от твоята, братко - помисли Кейтлин, без да откъсва очи от него. - Цяла армия от съмнения и страхове.

- Не си ли падаш по пълнени гъски? - ухили се злобно Брон.
- Май ти ще трябва да изядеш гъската и да се ожениш за девицата. Или я по-добре прати Шага.
- Шага по-скоро ще изяде девицата и ще се ожени за гъската...

- Миналата година те бяха хора на Робърт. Преди една луна бяха на Ренли. Тази сутрин са ваши. Чии ще бъдат утре?

Това беше последния за деня полет до Ню Йорк, известен под името "Червеното око", защото пътниците пристигаха в шест часа сутринта със зачервени очи и недоспали, но поне не губеха цял ден за летене.