Цитати на gergan75

Що се отнася до това, на кого да отдадеш сърцето си, това е решение, което ще вземеш сама, защото никой не може да ти каже как да дариш това, което само избира накъде да поеме...

Цял живот съм се бунтувала срещу правилата, с които се сблъсквах ежедневно, но въпреки това те се бяха превърнали в неразделна част от мен.

Сърцето ти няма да намери покой, докато не открие дома си.

Дори да се усещаш скована от страх, за да не нараниш другите, когато попаднеш пред градината на истината, намери сили да пристъпиш в нея, защото ако не го сториш, ще съжаляваш, докато си жива.

Жената трябва да бъде
ДАМА в собствената си гостна,
ГОТВАЧКА в кунята и
КУРТИЗАНКА в спалнята.
Южноамериканска поговорка

Спазвай поетите обещания!

— Знам една планета, дето има един синкавочервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал някоя звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго освен сметки. И цял ден повтаря като тебе: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“ — и това го кара да се надува от гордост. Но той не е човек, той е гъба!

... стремежът да полети беше в природата на душата, защото домът й вероятно беше на небето. Именно от там идваха всички дарове като пролетни дъждове, летен бриз, есенно слънце и зимен сняг.

Спря и погледна нагоре. Протегна бавно ръка към небето с дланта нагоре. И затвори едното си око.
- Какво правиш? - запита той.
- Държа луната върху дланта си.

"Нормален" е синоним на "обикновен" и "често срещан", но нормата не е непременно единственият начин да се живее...

Тогава защо Вселената искаше тя да познае болката, на която бе свидетел? В онзи момент разбра, че няма определена доза нещастие за хората и че няма измерим праг, който веднъж прекрачен, може да те избави от страданието.

Вдигна поглед към звездите с мисълта, че никога не би й хрумнало да напусне родния си град. Не беше сигурна дали подобно поведение е проява на преданост или липса на въображение.

— … Мнозина се тревожат, без да има причина… Първият ми съвет е в никакъв случай да не вземате разхлабителни… Болшинството от вас само си въобразяват, че имат запек… Имайте търпение и оставете всичко на природата…

Кажи му от преживели,
че и мъждукащата светлина на свещ
е по-ярка от безбрежната тъмнина…

- Къде са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен...
- Човек е самотен и сред хората - отговори змията.

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Вечерта напредваше, топла и прекрасна. Ной слушаше щурците и шумолящите листа, мислейки си, че природата е много по-истинска и събужда по-силни емоции от неща като колите и самолетите. Тя даваше повече, отколкото взимаше и нейните звуци винаги му напомняха за това какъв е трябвало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено преди голямо сражение, той често си мислеше за тези прости звуци. „Те ще ти помогнат да не полудееш – каза му баща му, когато го изпращаше на фронта. – Това е божията музика и тя ще те върне у дома".

Винаги преди да започна да чета в ума ми звучи въпроса: "Ще се случи ли днес?". Никога не знам това предварително и по същество едва ли има голямо значение. Онова, което ме кара да продължавам е вероятността, а не увереността - нещо като залагане на хазарт. И въпреки че можете да ме наречете мечтател, глупак или нещо от този род, аз вярвам, че всичко на този свят е възможно.

Аз съм обикновен човек с обикновени мисли и водих обикновен живот. Няма паметници издигнати в моя чест и името ми вероятно ще бъде забравено, но аз обичам един друг човек с цялото си сърце и душа и това за мен винаги е било достатъчно.

... С нас е Бог!
Отец Месроб изрече последните думи от молитвата съвсем тихо, сякаш не искаше да го чуе никой. Само той знаеше, че почти същите слова ги има и в Корана, и в Талмуда, в които се бе ровил дълго, търсейки отговор на съмненията си в божията справедливост.