Цитати на gergan75

... докато и най-бедният арменец не донесе своята стиска сол, шепа булгурец, торбичка с леща. Последен пристигна Банко, горд с плячката си от няколко калъпа сапун – толкова бе успял да измъкне от долапите на своята благодетелка, Клара баняджийката.

- Нашите били за пример – побърза да поясни домакинът като човек, който вече е в течение на събитията. – Първи в боя и последни пред казана.

... - И сниши глас тъй, че да не я чуят оттатък. - И къде да денем Мелвин? В бъчва с туршия ли да я натикаме?...

Зепюр мама сама странеше от госта, като почти не криеше недоволството си от присъствието му. Комай надминаваше вече и Овсанна със странностите си. Беше се самозабравила. В поведението й нямаше следа от слугинско безличие и ненатрапливо покорство. Някогашното й дружелюбие и угодливо съгласие бяха изчезнали напълно. Непочтителното й държане – колкото ново, толкаво и безпримерно – предизвикваше снизходителни усмивки и дразнеше най-вече с това, че Овсанна не й се противопоставяше. Мълчеше, но дали от търпимост, от дълбока привързаност или пък поради някакъв необясним страх – не личеше. Във взаимоотношенията между двете настана безреда: слугинята се държеше като заядлива господарка, а господарката се съобразяваше с капризите й. Очевидно с времето полека-лека Зепюр мама се беше изпълвала със самочувствието на Кахабашянови, докато те може би се бяха поуморили. И си позволяваше, виж ти, да не приема решенията им да се мръщи на един гост – все едно колко драг бе той на самите стопани.

Най-възможното нещо на война е смъртта

Всъщност къде минаваше чертата, която разделя доброто и злото?
И кога човек я преминава?
Може би я няма. Или от толкова много добро и зло, натрупани в безброй животи, границата бе избледняла и вече се бе заличила. Или изобщо не е съществувала.

- Дядо ми винаги казва, че книгите са за това - каза Ашок и използва повода да разтвори томчето в ръцете си. - Да пътуваш, без да мръднеш един сантиметър.

...Как да се оцени стойността на един обикновен селяндурски мир? Къде да му намерим мястото върху дистанцията между троскота и мен?...Ако един такъв селяндур излиза сутрин от къщата си и вижда пурпура на изгряващото слънце, драперията на падналата мъгла, леко развълнуваните житни поля и вместо да зине от възхищение, извика: "Прасетата пак са ровили в лука и са го направили на нищо!...", то прости ми, графе, но аз не виждам никакви доказателства, че той е забелязал изгрева на слънцето. Някакъв си тип от античния свят е казал, че човек е толкова пъти човек, колкото езици знае. Аз бих променил това: "Колкото по-голяма е способността на човека да забелязва явленията, толкова повече той е човек.

Аз съм християнка, но съпругът ми е евреин и понякога се тревожех как тези две религии ще се свържат в нашето семейство. В Индия обаче попиващата всичко философия на индуизма ми помогна да разбера, че различните религии по същество са една единствена религия и се отличават само по културните обичаи и по въпроса дали има живот след смъртта.

Джаспър беше първият, когото видях — той като че ли изобщо не ме видя. Имаше очи само за Алис. Тя изтича бързо до него — те не се прегърнаха така, както останалите двойки, които се срещаха там. Само се гледаха един друг в лицето и някак си този момент бе толкова интимен, че все още изпитвах нуждата да погледна настрани.

Тя често ми казваше, че очите ми са като водата. Водата може да си направи път дори и през камък, а когато е в капан, винаги намира място да се разлее.

- Отново е здрач — промърмори той. — Още един край. Без значение колко идеален е бил денят, той винаги свършва.
— Някои неща не е нужно да свършват.

Можехме още дълго да се извиняваме взаимно, но осъзнах, че винаги е така с хората, които обичаш и на които държиш. Прощавате си едни на други и продължавате напред.

– Не се измъчвай за това какво е трябвало или какво си могла да направиш. Миналото не може да се върне. Трябва да продължиш напред.

- Дали някога болката ще намалее?
- Да. Но никога няма да бъдеш същата.

... Но, разбираш ли, само защото… ни се е паднала определена карта… не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам. Да се опитаме да запазим колкото човечност ни е останала.

- ... Е, тогава може би има някаква надежда за тази планета, в края на краищата.
- Това е един странен свят - промълвих аз, повече на себе си, отколкото на другата местна душа.
- Най-странният - съгласи се той.

Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.

Поех дълбоко въздух и в очите ми се появиха сълзи, които се затъркаляха надолу по слепоочията в косата ми.
Напрегнах мускулите на краката си и почувстваях тяхната потенциална сила и бързина. Исках да тичам, да имам пред себе си открито поле, през което да бягам, просто, за да мога да усещам земята под краката си. Исках да чувствам вятъра да развява косите ми. Исках да вали, за да мога да помириша дъжда, докато тичам.
Краката ми бавно се свиваха и изпъваха в унисон с ритъма на дишането ми. Навътре и навън. Свиване и изпъване. Беше хубаво.
Прекарах пръсти през лицето си. Чувствах ги топли върху кожата...

Реалността нахлу с пълна сила чак когато някой пъхна ракета в ръката ми. Не беше тежка, но все пак едва се задържаше в ръката ми. Забелязах, че някои от учениците скришом ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се групираме в отбори.
За щастие, някакви остатъци от кавалерското чувство на Майк все пак бяха оцелели и той се приближи към мен.
— Искаш ли да бъдем отбор?
— Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш — пророних с извинителна гримаса.
— Не се притеснявай, ще се пазя — той се ухили. Понякога ми беше много симпатичен.
Нещата обаче не протекоха гладко. Някак успях да се ударя по главата с ракетата и да перна Майк по рамото, при това с един замах. Прекарах остатъка от часа в задната част на корта, скрила ракетата на безопасно място зад гърба си.