Цитати на gergan75

Поех си дълбоко въздух.
— Всъщност не — направих пауза. — Но определено ми е любопитно. — Гласът ми, ако не друго, звучеше спокойно.
Той внезапно се предаде.
— Какво точно ти е любопитно?
— На колко години си?
— На седемнайсет.
— И от колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.
— От известно време — призна той накрая.

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.

Никога не бях живяла на планета, на която се случваха такива ужасни неща, дори и преди идването на душите. В това място можеше да се види най-възвишеното и най-долното от свички светове - най-красивите усещания, най-нежните чувства... най-отблъскващите желания, най-долните постъпки. Може би нарочно беше така. Може би без низостите не би могло да се стигне до висотите. Душите изключение ли бяха от това правило? Те биха ли могли да имат светлината, без мрака на този свят?

... сядаше в малката женска гостна. Не й идваха никога гости, но Сабахатин казваше, че една жена трябва да има къде да се отпусне, да се почувства ханъма, а не кухненски аксесоар, както е при арменците, българите, гърците, че и при другите европейци.

Имаше и няколко лехи с ароматни треви, та вечер, когато се прибираха изгладнели, постните й, грижливо подредени гозби ги посрещаха с гиздавите си весели миризми на джоджен, копър и дивисил, на магданоз, чубрица и кервиз - миризми на мир и упование, на всекидневен, макар и скромен празник, какъвто умеят да създават майките.

Този човек се казваше Фердинанд Сакс - Кобурготски, бе католик, мътна саксонскоготска смесица, Бурбон и Орлеан, слаба издънка с неудовлетворени амбиции, зле прикривани мании, суета, наглост и безсилие. И може би сам несъзнаващ трагичността на обременената си захабена кръв, той играеше с упоение в една комедия, от която Европа се забавляваше, а твърде високата цена за представлението щеше да плаща България.

Абатът се покашля, сведе поглед към сключените си ръце и отвърна почтително:
- Мисля, че църквата трябва да намери общ език с науката, ако държи да не загине. За мен теорията на еволюцията е най-голямото чудо. Изучавал съм я с интерес. И в крайна сметка - добави той с внезапната си маймунска усмивка - седем дни или седем милиона години - какво значение има от гледна точка на Бога, който е извън времето?

"Лили зяпаше танцуващите отражения в каната за вода и се мъчеше да разбере как са влезли в бистрата трепкаща течност, какво ги кара така да играят и да блещукат. Гледаше като хипнотизирана тази мъничка площ, която лъщеше като разтопено сребро, така че всичко останало на света потъваше в смътна мъгла и почти изчезваше."

"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"

"— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта."

"— Съвсем самичка ли живееш тук?
— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.
— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?
— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.
— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.
— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?"

"Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг - с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият - с кама."

"— Тя приличаше преди на бяла роза — каза един млад паж на съседа си, — а сега прилича на червена роза.
И целият двор бе възхитен.
Три дни след това, където и да отидеха, всички повтаряха: „Бяла роза — червена роза, червена роза — бяла роза“, а царят издаде заповед да се удвои заплатата на пажа. Понеже изобщо не получаваше заплата, той нямаше никаква полза от цялата тази работа, но то бе сметнато за голяма чест и бе съответно обнародвано в дворцовия вестник."

От приказката "Забележителната ракета"

"Навсякъде пишат, всякъде говорят — книгата е мъдрост, книгата е злато, без книга не може. Но нашите книги все ги позабравят. Патилански били: весели и смешни, ала ум не дават. Какви чудни хора! Като че не знаят, че смехът е слънце. А слънцето свети не само навънка, но и в умовете. Че който се смее, той и с ум се бори. Винаги умее де какво да каже, де какво да стори. Който в туй вярва, нашата дружина за пример да вземе. Ние все се смеем, но има ли нещо да го не умеем?"

"Дръпнахме въжето и викнахме гръмко:
— Хайде, хайде, бабо! Сетен напън дай си! И ще се изкачиш!
Ала нито стъпка баба не прекрачи.
— Не мога, не мога! — вика и не мърда.
Настана тревога. Дръпнахме отново. Пак викнахме всички: „Хайде, хайде, хайде!“ Стреснахме в гората животни и птички, но баба не мръдна.
Патиланчо Панчо тогаз чудо стори. Зад баба той скочи и викна високо:
— Гущер, гущер, бабо! Лази из тревата! Бягай на скалата!
И за миг чак горе баба се намери. И към върха хукна като младо яре. Със голяма мъка стигнахме я горе. Аз й заговорих:
— Право казваш, бабо! Тука планината чудесии прави. Млади подлудява, стари подмладява.
Прихна да се смее цялата дружина. И в смях и закачки разходката мина. Ядохме, играхме, пяхме и се смяхме, и по късна вечер в града се прибрахме."

Помисли си, че обаянието, което имаше къщата за нея, се крие не само в непознатите вещи, в мебелите и картините, в красивите сини плочки в кухнята, но и в баба й и дядо й, в тайната на тяхната възраст, в сивата пепел на времето, която не само е посипала неговата брада и нейната гъста коса, и отпуснатата плът на лицето й, а сякаш се излъчваше и от самите им дрехи. От него лъхаше на земя, тютюн и терпентин, а нейните черни дрехи ухаеха на нещо сладко, на стар парфюм и пудра. Тя подуши кожата на ръката си - миришеше на слънце."

"Светлината пропълзяваше все по-навътре, вече бе стигнала до леглото й и образуваше ослепително бяло петно върху чаршафа. Тя докосна това място с крак и усети топлина, видя как косъмчетата по кожата й заблестяват с цвета на мед."

"Бяха й казали, че песента на петела кара слънцето да се вдигне сутрин, а тя я беше дочула много преди да отвори очи."

"Във долната стая у съседа Бая дойде да живее един живописец. Кой човек се казва живописец — знаеш. Тоя, който толкоз майсторски рисува, че когато гледаш негова картина — жива ти се струва."

„Денят на детето, пиша, ще настане, когато на всички деца под небето патиланец верен начело застане и викне високо: — О, големи хора, с коси побелели! Може да сте умни, може да сте зрели, ала съвет малък и от нас вземете! В Деня на детето вие престанете да давате само хубави съвети! Но велико дело в тоя ден сторете! Един ден във нищо не ни се месете! Един ден на воля вий ни оставете. Да пеем, играем, да си правим всичко, каквото желаем и както си знаем! Тогава и вие ще ни разберете. И вас ще огрее радостното слънце, що в сърца ни свети! И тогава вече не ще се говори за Ден на детето. Всички дни ще бъдат радостни и светли както за децата, така и за всички хора на земята!…“