Цитати на NeDa
Общо 5594 цитата от 1399
заглавия.
... да седя съвсем тихо, престорена на пустош.
Защото дълбочината на локвата е най-краткото разстояние от земята до небето, бледосиньо, полюшващо се сред мътната, размита листовина, сред леките, къдрави вълнички, създавани от вятъра.
Вишните си шепнат край входовете.
След почивните си дни мама заминава за Москва. Побързай! Ние крачим, нерушимо плеплели пръсти.
Така си мърмори баба, докато наблюдава как пред процесията се движи малък погребален оркестър и позволява околните дворове да се напоят с хлипане.
Брашно се рее из кухнята, размесено със синкав дим от тигана, в който цвърчат мекички с извара.
Редките високи облаци изглеждаха като каймак върху синкавото мляко на небето.
- Ей я - извика той, задъхан от вятъра, - лети високо! - И посочи с пръст тъничкия бял конец на самолетната следа, също като онези, които се изнищват от бинт.
Веднъж вратата прозвънна и в тъмния коридор се навъси тишина.
Незабелязано по тясното шосе изпухтя прегърбен жълт автобус. Последният. Спря, високо въздъхна, проскърца с хармониката на отворилите се врати, не пусна никого навън. Бавно продължи пътя си към гарата, като остави каменната пещера ма спирката празна. И разноцветната мозайка по стените замъждука в полумрака в синьо, жълто и алено.
Баба повелително ни посочи две табуретки, настани ни до празната кухненска маса. А тя седна насреща ни, вкопчи ръце една в друга и прониза първо дядо, после мен с поглед шило изпод вежди, след което е много удобно да вденеш конец в отверстието.
Баба почти винаги се прикрива със сламата на Сякашнищонесееслучило...
И на лицето ѝ винаги е изписан мрачен ден преди дъжд.
Разчертала небето с покафенелите от ръжда лостове, с нямо предизвикателство, чак до облаците пред нас се извисяваше огромната стена-катерушка, една свръхширока и студена стълба. Тя делеше нашия живот на преди и след. За нас беше главозамайващо изпитание. С целия си страховит вид тя ни канеше да се откъснем от земята, превръщаше се в препятствие, което да преодолеем и да слезем от другата страна малко различни. Подхлъзнали се, но навреме стиснали желязото. Треперещи. Нагълтали се с вятър, изгубили страха.
Тя обгърна с мътен, празен поглед двора, забеляза ни, присви прокисващите вишни на очите си.
После се чуваше само шепот, размятани както дойде стъпки, глухо, тежко шляпащи по земята.
На следващия ден изгря неуверено слънце.
Палмите накланяха хълбоци към изгрева като големи, неочаквани слънчогледи.
дърветата се увиваха в целофан от пара
... слънцето изгряваше мокро от соковете на мъглата, подобно на стъпкан портокал.