Цитати на NeDa

Възрастните са костелив орех. Децата, които лъжат, се издават почти веднага, не са така обиграни. Възрастните обаче вярват в лъжите си и в правото си да ги изричат. На децата това право им е отнето. Техните лъжи са просто срамни, но лъжите на възрастните винаги могат да се оправдаят. Те спестяват истината от загриженост, солидарност или съобразителност и лъжите им винаги са благородни. Или поне искат да втълпят това на децата.

Битието притежава много по-голяма пълнота, отколкото си мислят хората...
Нужно е да бъдем по-възприемчиви към многото начини на изразяване, с които разполага животът.

За да притъпи болката, се видя принудена да ги изреже от действителността, да ги изличи, да убие спомена за тях.

Още не мога да започна да я успокоявам, както би било естествено, да разчистя един по един струпалите се в ума ѝ въпроси (какво стана, много ли се удари, защо не ми се обади веднага, защо си постъпил в тази клиника, а не си отишъл при Ди Стефано...), понеже съм се вдал в погледите и милувките ѝ. Би било естествено, ни било и хубаво, но има неща извън рамките на естественото - между нас се е изпречил един нов и неотложен проблем и трябва да го разрешим веднага, преди да се е утаил на дъното и мигом да е обрасъл със семейния навик, който всичко покрива, всичко приглушава и всичко смесва в общия кюп на пренебрегнатите неотложности, наричан привързаност.

Докато тълпата се разотива на малки групички, всяка в своя облак от коментари, аз трескаво изпълнявам всички необходими операции, за да мога да тръгна.

... мокасини и сако, да, сако, нищо, че сигурно ще е жега и ще има да се потя. Всъщност то ми е любимото - сиво, от тънка вълна, подарък от сестра ми, която има вкус - и тъй като бях с него вечерта на награждаването, във влака за Рим, в колата при бягството ни към Виареждо и в неделята по пътя обратно, а после го зарязах да виси от облегалката на един стол, захвърлено на произвола на гънките си, без да му окажа милост под формата на закачалка, сега е по-измачкано от всякога.

Тази мисъл ми е постоянно в главата, като спешен телефонен номер, води ме в ежедневната грижа за брака ми и понякога ми подарява моменти на грандиозен самотен покой ...

Отново се отпускам назад и затварям очи. От недрата на римската вечер навън се завръщат дружелюбните шумове, които инквизиционният глас на този човек беше изличил: сирената на линейка, изкривена от Доплеровия ефект, чудовищното форсиране на мотоциклет по булевард "Марко Поло", всички звуци на безразличието, с което Рим се отнася към самия себе си, за да се понесе, всички звуци, които от много чуване започват да ти се струват(а може би и наистина да бъдат) тишина.

Замълчавам за миг, за да установя дали възнамерява да ме остави да се изкажа, или не. Той също мълчи. Взира се в мен и нищо не казва - явен знак, че според неговата представа за разговорите като партии билярд, в който човек играе сам, докато не сбърка, след което се отдръпва и започва да играе другият, е дошъл моят ред.

Ала трябва да мине известно време, докато Земята, там долу, схване, задейства поръждясалата си способност да нехае за всичко и възобнови своето обичайно въртене.

Той кимва и свежда очи както Стив Маккуин, когато търпи. За да вдигне поглед, му се налага да си помогне с крика на своята Иван-Павлова усмивка. Сякаш вече му коства гигантско усилие да продължи историята, прилича на слон, който едва се изправя...

Усещането ми се струва чисто физическо, нервно: слепоочията ми започват да пулсират, кръвта ми рязко нахлува в мозъка и не мога повече да се правя на спокоен, защото става непоносимо, а на непоносимото това му е характерното - че не се понася.

Не се съмнявам, че реакцията ми в този момент е от обективно значение, и не се съмнявам, че в който и да е филм точно тук биха дали лицето ми в едър план.

А как неразривно са свързани при приземяване, особено нощем, красотата и смъртта, възторгът и страхът: докато можеш да се наслаждаваш на великолепното зрелище на земята там, долу, с разните ѝ форми и набъбнали светлинни жили, значи животът ти е в опасност; когато, както в този момент - ето, готово - самолетът меко се спусне на пистата и нищо не се случи - то всъщност почти никога нищо не се случва, - животът престава да е в опасност, но и красотата изчезва.

Мъжът прихва от сърце и смехът му отключва пълна програма от дихателно затлачване, все по-остро белодробно свистене и бухаща мокра кашлица.

- Джани! - гласът му е кадифен, благ и едва прониква през дървената врата. Толкова не си пасва с вида му, че човек би рекъл, че са му го добавили вторично, за компенсация.

Странно е, че върху гласа на ругателя не се наслагва друг, както може да се очаква - примерно женски, който моли мъжкия да спре, или втори мъжки, който заплашва първия с пердах - не, нашичкият явно е сам вкъщи. Не по-малко странно е отсъствието на какъвто и да било съпътстващ шум, което навява на твърде неправдоподобната мисъл за един побеснял само вокално младеж, който сипе ругатни, но без да буйства из къщи, без нищо да троши, без - възниква такова подозрение - да може изобщо да помръдне.

Дъждът продължава да си вали кротко, спокойно, силно и без никакви промени. Но небето вече не е черно - тъмносиво е, но някак си личи, че ей сега ще се отвори в него някакъв драматичен прозорец, през който слънчев лъч като театрален прозорец ще започне да ни търси по сцената.

Толкова много чистих, че сега имам право да безобразнича.

Върху небето яростен петел
кълнеше и надвикваше душите.
А сребърният утринен пергел
отново очерта кръга на всичко.

из "Снегът не заваля"