Цитати на NeDa

И той ги поведе към своя дом от черги, където им предложи да ядат колкото си искат: чер пипер и небет шекер; кимиони и лимони; чай от лиани и банани; риба есетра, дълга два метра.

Един камък крайпътен.
Вятър върху криле от листа.
Сивосинкави птици като странни флотилии.
Ето родните есенно-жълти места.
Милите!

Бях трева и отдавна израснах от тая земя.
Окосиха ме после косачите пролетни.
Птица бях и се връщах дома
след големите полети.
И на тихи и весели, и на буйни и страшни жребци
все препусках край Дунав до съмнало.

Или спях под небето на будни щурци
и на гълъби.
Ласкав мой край, необятен и щедър до смърт
с мълчаливите каменно-слънчеви хребети...

Нека стана на камък по пътя,
който води към тебе.

Идвам и давам, себе си давам, нищо не крия
(само оная гърмяща в очите тиха магия).
Минавам през болки, през удари остри, през радост
минавам.
Мъдра и тиха, наивна и дръзка, уморена и палава.

След това те отново обиколиха цялата градинка, цветче по цветче, сякаш изписваха дълго изречение, с целувки на запетайките и силни прегръдки за точка, когато стигнаха до края.

Венчално

Щом поиска - да дойде.
Щом не иска - какво пък.
Дъжд отчаян и локви
посред дълго безводие.
Е, вали си, вали си,
няма аз да го спирам...
А стои на баира
няма моята мисъл,
в бяла рокля, в сандали
и го чака да дойде.
Дъжд танцува венчално
посред дълго безводие.

Няма никой. Сами сме.
А нощта е голяма.
Пада облакът ниско.
Светлината я няма.
(А ръцете ти - всичко.
А очите ти - всичко.
Може би те обичам?
Може би ме обичаш?)
Спряло време - сегашно,
Никой - лъган-излъган.
Въздух - щедро-прозрачен.
Искам страшно и страшно,
искам дълго и дълго
на рамото ти
да плача.

Хималаи

Родината е малка - Хималаи,
а има в себе си безброй гиганти.
Търпят се. Мълчаливо се понасят.
Не си изпращат облаци взаимно,
не си подлагат пропасти и още
не се замерят с камъни.
Един е Еверест. Стърчи отгоре.
Но другите растат. И ще пораснат.
А Еверест не е ли самозванец,
щом има някой друг, по-нисък,
чиито тайни все още не знаем?

Човекът

Той знае къде да отиде
и знае какво да направи,
но толкова тяло върху душата му,
божичко,
толкова кости...

Семейство

По картина на Ненко Балкански

Обикновено той купуваше хляб,
а тя обикновено готвеше супата,
обикновено за всичко говореше той,
а тя обикновено си мълчеше и слушаше,
обикновено вечер пушеше по цигара,
докато тя обикновено заспиваше на ръката му.
Когато той се запъти Отвъд,
тя както обикновено го последва веднага,
защото каквото и да ги чакаше там,
той както обикновено
ще ѝ подаде ръката си.

Тайна

Чувам капките дъжд
върху ланшните бурени,
под бурените пълзи копривата,
мирише на зелено и сняг...
няма да кажа на никого,
за да не променя нищо...

Малките жестове на внимание
са това, с което живея,
те сякаш извират отвсякъде
и ме задържат при себе си
(жълтото птиче цвърчи и ме радва.)
Големият жест на внимание
направи животът,
щом ме избра
да съм жива.

Водолей

Тече вода, тече вода и все по яростна
и всички ни ще отвлече нанякъде,
ако се хванем ръка за ръка,
Ако се хванем душа за душа,
ако си светим с очи, за да виждаме
(да се виждаме),
може би само така и единствено само така
ще сме живи...

Пороен обяд на открито

Сервитьори с чадъри сервираха дъжд
(супите станаха двойни, а бездънни - ракиите).
Когато облакът слезе на масите,
хапнахме облашко.
Той изгря над главата ми за десерт
и видях - дъждът беше отнесъл годините
и ми оставил едва
осемнайсет.

Дом на баира

Защо му е дом на баира, на вятъра,
с козя пътека до там,
няма вода и е далече?
Искам, казва той, да е на баира,
на вятъра,
с козя пътека до там,
да няма вода,
да е далече...

Рогльо-Богльо пощальона
вече вятъра догоня...
Само охлювката стара
заран-вечер му се кара:
- Сине! С тия телеграми
ще се спънеш нейде мами!

Ти си все недоволен.
Аз, ако щеш вярвай - не.
Спя под произволно
свечерено небе.
Будя се по стърнища,
в мочурлива трева.
Ако щеш, вярвай - нищо
лошо няма в това.
Скитам в жегата боса
все сред баби бодли
и се смея със росните
присмехулни петли.
Ако щеш, вярвай - нищо
лошо няма - така.
Не съм скрита и скришна
укротена река.
Всички песни си пиша
по дърветата с клей.
Ти ли нещо ме питаш?
Няма смисъл.
Недей.

Утре времето ще бъде хубаво.
И кажете: "Дявол да го вземе!", и кажете:
"Даже не ми дреме
ни от грижи, ни от неприятности!"
Утре ще се случи всичко хубаво.
Утре най-щастливо ще се влюбите.
Утре ще ви повишат заплатите.
Утре сред сланата на градините ще разцъфнат
макове и кринове.
Ракът ще е болест грипно-вирусна.
Тези, дето вчера се избиваха, ще захвърлят
пушките страхливо
и земята ще си тръгне мирна.
Утре гладните ще имат кейкове.
Утре старците ще тичат леко.
Генералите ще сеят касис.
Утре влаковете ще са точни. Ще изчезнат
всички многоточия
и ще си говорим просто-ясно...

И какво ли още ще се случи!
Казвам: Времето ще бъде хубаво.
Отидете даже на екскурзия.
А сега ме чуйте на раздяла:
Пригответе топлите си дрехи
(срещу студ, коварство, неуспехи),
че започва времето да се разваля.

Предупреждение

Когато много говоря,
казвам това,
което искат
да чуят.
Когато мълча,
казвам останалото.

Глухарче мамино, рошаво
сред полянката лоша,
доверчиво и тъничко,
ококорено слънчице,
как ли да те опазя?
Отляво - вятър северен -
духа, де що намери.
Отдясно - бясна виелица,
вие и студове стеле.
Отгоре - слънчеви бунтове
все над главичката рунтава.
Жълтата зла кукувичина
и тя покрай тебе наднича.
И нечии стъпки небрежни
газят в тревата, газят ли.

Глухарче мамино, нежничко,
как ли ще те опазя...

Той каза: Ти говориш с богове -
как да те моля да переш чорапи.
Замина си от страхове обзет
и взе жена без никакви таланти.
На края на света оставам. Там,
провесила нозе върху ръба му,
коя съм, може би дори не знам
(а може би съм само своя паметник).
По вените ми думите текат
и сред съсъда крехък на сърцето
се сбират.
И болят, болят, болят,
когато в мен накъсано просветват.
На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен - нощем
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.

А си мечтая да пера чорапи.