Цитати на NeDa

Човек е по природа изследовател и може би след известна възраст спира да гледа пред себе си и се обръща назад. Ако се е възпроизвел, то тогава разполага с водач, за да прояви филма на миналото си.

Толкова е лесно да се играе ролята на добрия. Постоянните грижи за детето ви смъкват в очите му, превръщате се в ежедневие. Детето е истински неблагодарник. Ако искате да привлечете вниманието на някого, трябва да го напуснете.

Миналото е изградено от последователни слоеве, паметта ни е хилядолистно тесто...

Набоков и Борхес твърдят приблизително едно и също: въображението е една от формите на паметта.

Семейството е територия на необщуването.

Децата приемат своята вечност за всеобщо правило, но родителите на техните родители си отиват, без да им оставят време да зададат всички въпроси.

Склонни сме да идеализираме началото, но детето е преди всичко пакет, който другите хранят, пренасят и слагат да спи. В замяна на подслон и храна, пакетът горе-долу се съобразява с вътрешния ред.

Част съм от навалицата безпроблемни деца.

Слънцето се напи с роса и тръгна по небето...

въздухът се стопи и взе да се стича върху покривите на къщите

Спасение е, когато миналото те настигне, някой да заплаче за теб.

След това - мълчание със силата на аплодисменти.

Слънце на квадратчета.

Постоянно говорим, че бързаме, рече, а животът няма връзка с бързането, животът е въплъщение на бавността...

Като теглим чертата, разликата между двете страни изпъква най-ясно, ако съпоставим най-известния аржентински писател с най-известния сръбски писател или конкретно, ако поставим един до друг Хорхе Луис Борхес и Иво Андрич, казал Роберт на Филип. При първия, казал Роберт, всичко е въображение; при втория всичко е история. При първия, продължил Роберт, няма граница между сън и яве; при втория сънищата са малко. При първия всичко се събира в една точка; при втория всичко и непрекъснато се разпада, а надеждна точка няма.

...понеже се борел с неудържими чувства и това се изписвало на лицето му, а то се кривяло, бърчело, разтягало и свивало, сякаш го месели фурии.

Яркочервено августовско слънце опря брадичка на хоризонта. Започваше новият ослепителен ден.

Зората се сипна с цвят на лавандула.

Майка ми завиждаше на чичовата безотговорност или по-скоро на умението му да се държи безотговорно.
Бе узурпирала функциите на мъжа в къщата, на игумен, на министър на образованието, на генерален директор на клана. Вземаше решения, раздаваше наказания, превъзпитаваше нарушителите, запушваше устата на протестиращите...

Единственият въпрос, който някога съм си задавала, е кога ще мога да умра. Трябваше да избера момента, преди да родя децата си, защото оттогава тази възможност вече не стои пред мен. Тръпчивата миризма на напечената им от слънцето коса, миризмата на потта по гърба им в нощите, когато се будят от кошмар, прашната миризма на ръцете им на излизане от училище веднъж завинаги са ме заставили да живея, да бъда очарована от сянката на миглите им, развълнувана от снежинката в косите им, поразена от сълзата върху бузата им. Децата ми ме дариха с изключителната способност да прогонвам болката с духване върху раната, да разбирам неизказаните думи, да знам истината за всичко, да бъда фея.