Цитати на NeDa

Всички страни са готови да станат

Всички страни са готови да станат
от географската карта,
да отхвърлят своята звездна кожа,
сините денкове на своите морета
да вържат на гърба си,
своите планини със огнени корени
като шапка да сложат на косите димящи.

Готови са да вземат в куфара
и последната тежест на тъгата, тази какавида,
на чиито криле някой ден
ще завършат пътуването си.

Ние, спасените,
от чиито кокали кухи смъртта вече издяла
своите флейти,
от чиито сухожилия смъртта вече свири
със своя лък —
нашите тела плачат все още
с осакатената музика.
Ние, спасените,
все още висят бесилките
направени за нашите шии
пред нас в синия въздух,
все още се пълнят часовниците
с нашата капеща кръв,
ние, спасените,
все още ни ядат червеите на страха.
Нашето съзвездие е заровено в прахът.
Ние, спасените,
Ви молим:
Покажете ни бавно вашето слънце.
Водете ни от звезда до звезда,
крачка по крачка.
Нека да научим постепенно отново живота.
Защото иначе
с една песен от птица
или с пълненето на кофата в кладенеца
могат да избликне отново
нашата лошо запечатана болка
и да ни отвее.
Ние Ви молим:
Не ни показвайте още куче,
което хапе -
защото можем, защото можем
да се разпаднем на прах,
пред Вашите очи да се разпаднем на прах.
Ние, бездиханните,
чиято душа избяга в полунощ
дълго преди да се спаси нашата плът
в ковчега на мигът,
ние, спасените,
стискаме Вашата ръка,
познаваме Вашето око,
но само раздялата,
раздялата в прахът
ни свързва с Вас.

1946

есента в края на пътя е прелистила вече страницата
и денят се подготвя да откачи своите лампи.

Цъфнало сито
на кол побито.

Що е то?
(Слънчоглед)

Има този учен грък
като теб и мен - два крака.
С левия пътува в кръг,
с десния - на място чака.

Що е то?
(Пергел)

Черна англичанка
редом с мене крачи.
Ту ми сянка пази,
ту със сълзи плаче.
Що е то?
(Чадър)

Неговата дяволитост, бодростта на духа и фантазията му, предизвикват още по-голямо удивление поради факта, че контрастират силно с вида му на слабичко конте с малка брадичка, очила и затворено в себе си като чекмедже, на което два пъти си превъртял ключа.

Тук е всичко онова, което приемаш за вечно и което умира още щом му обърнеш гръб: раят на детството.

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

Щом трябва да е зима -
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И става много явно,
че сам не се живее.

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето - една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът - извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето - покой. Почивка.
И надежда - околовръст.

Цяла седмица валя без да спре. Тежък, напорист дъжд, който биеше по прозорците, нарязваше пейзажа или го закриваше със сивкава завеса.

Великаните спят само оттук до там - продължи той. - А не толкова много като човешките тикви. Човешките тикви направо умират за сън. Ти да е хрумвало някога, че една петдесетгодишна човешка тиква е прекарала двайсет години да спи дълбоко?

Вкопчвах се в света до задушаване.

Всички щяха да присъстват на нашата брачна клетва: толкова много хора за две "да".

Всичко бе безупречно подредено. Изглеждаше като музей върху покривка.

Да откриеш отново това, което винаги си познавал, е върхът на еротизма; докато новото неизменно обезсърчава, тъй като надеждите никога не се оправдават, преоткриването притежава всички предимства на познатото, съвсем малко заблуди и изненадата на увеличените сладости.

Точно както радостта от някоя среща съответства на натрупаната самота, възбудата от дадено действие е равна на предхождащата го празнота.

Красотата ѝ ме прониза, разбира се не в месарския смисъл на думата, нито в поетичния, а в единствения смисъл;

Конрад ми даряваше удоволствието от спокойствието...